Кийт намери стария си боен нож и го остави на нощното шкафче. После угаси осветлението и заспа.
Събуди се призори, взе душ, облече се и слезе в кухнята. Беше студено неделно утро и когато излезе навън, от устата му излизаше пара. Кийт отиде при царевичния блок и обели един от мамулите. Зърната почти бяха придобили нужния цвят. Почти, но не съвсем. Още една-две седмици, ако времето позволеше.
Обиколи двора и огледа сградите и оградите. Общо взето, се бе справил отлично и това му беше отнело малко пари, много време и робски труд. Всъщност нямаше представа защо и с каква цел го е направил, но всичко това го изпълваше с радост. Знаеше, че е докосвал и поправял неща, които са докосвали и поправяли баща му, чичо му и дядо му. От дните на прадядо му и прапрадядо му, първият заселник тук, не бе останало много, но Кийт стъпваше по същата земя, по която бяха стъпвали и те, и рано сутрин или привечер, щом всичко навън стихнеше, можеше да усети присъствието им.
Отиде на черква. Не в „Сейнт Джеймс“, а в „Сейнт Джон“ в Спенсървил. Тук богомолците определено бяха други — по-добре облечени и с по-хубави автомобили. След съда голямата лютеранска черква от тухли и камък бе най-красивата постройка в града. Тя водеше корените си от първите заселници и имаше здрави връзки с настоящата структура на властта. Даже последователите на епископалната църква се отбиваха тук от време на време.
Кийт се оглеждаше за Бакстърови, но не ги видя. Дори буквално да се сблъскаше с якия господин Бакстър, нямаше да има проблеми — беше неделя, намираше се в черква и богобоязливите спенсървилски господа нямаше да допуснат безредие в Божия дом в деня Господен.
Черквата бе голяма — побираше около седемстотин души. Кийт плъзна поглед по гърбовете на насядалите по пейките хора, но отново не забеляза господин и госпожа Бакстър. Ако бяха тук обаче, след службата щеше да ги види да излизат.
Седна отляво в дъното и пастор Уилбър Шенк, изповедникът на госпожа Бакстър, започна службата.
Мина доста време преди да разбере, че Ани е в хора. Седеше в края отдясно на олтара и той можеше отлично да я вижда.
Хорът се изправи и запя. Тя погледна към него така, като че ли го е забелязала отдавна. За миг очите им се срещнаха и Кийт й намигна. Ани се усмихна, докато пееше „Вековната скала“, после сведе очи към молитвеника си. Приличаше на ангел с червената си роба и искрящите от отблясъците на свещите очи. Когато химнът свърши, тя затвори молитвеника и отново го погледна.
Кийт излезе преди края на службата, качи се в автомобила си и напусна Спенсървил.
Спря във фермата на Каули и почука на вратата, но никой не му отвори. Не бе заключено, затова влезе вътре и повика Били Марлон, но изглежда, в къщата нямаше жива душа. Кийт отиде в кухнята, намери молив и някакъв скъсан плик от писмо и написа: „Били, известно време няма да съм в града. Пак ще се видим. Откажи се от пиенето. Иди на преглед в болницата за ветерани в Толедо. Това е заповед, войнико. Полк. Ландри, армия на САЩ.“ Не знаеше каква полза ще има от писмото му, но се чувстваше задължен да го напише. Остави сто долара на масата и си тръгна.
Помисли си дали да не телефонира на Портърови, но вече се бяха сбогували и не искаше да ги безпокои, като им каже, че планът се е променил. Поредният случай на „колкото по-малко знаят, толкова по-добре“.
Сега беше на ред леля Бети. По пътя се отби в една от фермите и купи бурканчета конфитюр, домашни бонбони, кленов сироп и други сладки неща, от които повечето хора биха се разболели от захарна болест, но които, изглежда, действаха отлично на леля Бети.
Тя си бе вкъщи и както го информира, била канена на обяд у Лили и Фред. Покани го да влезе, но също като повечето възрастни хора, които Кийт познаваше, особено германските му роднини, промяната в плановете й напълно я обърка.
— Трябва да съм там след един час — каза тя.
Лили и Фред живееха на двайсетина минути път и Кийт с усмивка си спомни теорията на леля Бети за относителността на времето.
— Няма да се бавя — отвърна той. — Ако побързаш, ще стигнеш навреме. Ето, донесъл съм ти някои неща. — Кийт остави пакета на масата и тя започна да вади подаръците един по един.
— О, Кийт, нямаше нужда. Толкова си мил. — И така нататък.
— Лельо Бети, заминавам за известно време и се чудя дали би могла да наглеждаш фермата.
— Пак заминаваш, така ли?
— Да. Не го правя често. По веднъж на всеки четвърт век.