Ани си пое дъх и с мъка потисна писъка си.
Той я чукна с вилицата по носа и продължи:
— Нали разбираш — още ме ревнуваш. А това означава, че още ме обичаш. Нали?
Ани се чувстваше емоционално изцедена, изсмукана; рамото й пулсираше. Не бе останало нищо, освен решението да казва всичко онова, което съпругът й иска да чуе.
— Да.
Той се ухили.
— Но ти също така и ме ненавиждаш. Аз обаче ще ти кажа още нещо — много е тънка границата между любовта и ненавистта.
Тя кимна, сякаш това беше някакво откровение. Клиф непрекъснато бълваше идиотски клишета и афоризми, сякаш току-що ги бе измислил; как нито веднъж не му дойде на ума, че в тях няма нищо оригинално.
— Спомни си за това следващия път, когато ти писне от мен.
Тя се усмихна и той проумя, че не е подбрал най-правилните думи.
— Тази сутрин ще ходя до химическото чистене. Имаш ли нещо изцапано?
— Внимавай какви ги плещиш. — Той се приведе към нея.
— Да, сър.
— И стига с тоя „сър“.
— Съжалявам.
Той обра жълтъка с парче хляб.
— Обади се на Уили да дойде да оправи тавана.
— Да.
Той се отпусна на стола и я загледа.
— Знаеш ли, скъсвам си гъза да ти осигурявам най-хубавото, за което мечтаят кажи-речи всички хора в града. Какво искаш от мен сега? Да се уволня, да се въртя като муха без глава из къщата и да ти помагам в домакинството, това ли искаш?
— Не.
— Направо ми се скъсва гъзът от бачкане, целият град ми е на главата, а ти си мислиш, че си развявам оная работа по цялата околия.
Тя кимаше на съответните места по време на пледоарията му и я клатеше там, където беше необходимо.
Клиф се изправи, закопча си колана с кобура и заобиколи масата. Прегърна я за раменете и тя се сви от болка. Целуна я по бузата.
— Ще го забравим. Ти пооправи тук нещата и се обади на Уили. Аз ще се върна към шест. Довечера ми се хапва пържола. Погрижи се в хладилника да има бира. Нахрани кучетата… И ми изпери униформата.
— И повече да не си ме потърсила в службата, освен ако някой не рита петалата — викна той, преди да затвори вратата.
Ани се загледа безцелно пред себе си. Може би ако го бе принудила да измъкне револвера от кобура, щеше да му пръсне черепа. Или пък той щеше да пръсне нейния, което също беше решение. Може би след това щяха да го обесят.
Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че Клиф не забравя нищо и не прощава нищо. Тя направо му беше изкарала ангелите и щеше да плати страхотна цена за това. Което едва ли щеше да я развълнува кой знае колко.
Тя се изправи и с изненада установи, че краката не я държат, а стомахът й се е свил на топка. Отиде до умивалника и отвори прозореца. Слънцето се надигаше над хоризонта, няколко буреносни облака се бяха отправили на изток. Птиците пееха на двора, а гладните кучета се опитваха да привлекат вниманието й с кратки и учтиви излайвания.
Животът можеше да бъде и хубав, това й беше известно. Не, поправи се тя, животът е хубав. Животът е чудесен. Клиф Бакстър не можеше да накара слънцето да не изгрява или птиците да спрат песента си. Той нито контролираше, нито можеше да контролира разума й или духа й. Тя го ненавиждаше, задето я бе свлякъл до нивото си, задето я бе принудил да мисли за убийство.
Отново се замисли за Кийт Ландри. В представите й Клиф Бакстър винаги беше Черния рицар, докато Кийт Ландри беше Белия рицар. Тази нейна представа беше в сила дотогава, докато Кийт Ландри продължаваше да е някакъв безплътен идеал. Най-лошият й кошмар щеше да се окаже откритието, че действителният Кийт Ландри няма нищо общо с онзи другия от нейните представи, изградени от кратки и редки писма и отколешните спомени.
Върнатото писмо, както и сънят й за Клиф, бяха катализаторът за случилото се, проумя тя. Сега обаче се чувстваше по-добре и си обеща, ако Кийт е жив, да намери средствата и куража да се срещне с него, да разговаря, за да види доколко образът, който си е изградила, се покрива с онзи от действителността.
5
Шумът от някаква машина бавно започна да си пробива път в съзнанието на Кийт Ландри и той отвори очи. Лек ветрец раздвижваше белите дантелени пердета и слънцето надничаше в сивото утро.
Долавяше дъха на напоената от дъжд земя, селския въздух, близката нива с люцерна. Лежеше неподвижен, само очите му се стрелкаха из стаята, а съзнанието му се съсредоточаваше. Толкова често бе сънувал, че се пробужда в старата си стая, че сега чак не можеше да повярва.