— Къде отиваш този път?
— Във Вашингтон, за да се погрижа за някои неща. Помолих и други хора да хвърлят по едно око на фермата. Джефри и Гейл Портър. Джефри ми беше съученик.
— Кой от Портърови е той? Онзи с тримата сина ли?
— Не, баща му има трима сина. Джефри е един от тях. Той е на моя възраст. Както и да е, просто исках да знаеш.
— Почакай тук. Имам нещо за теб. — Тя отиде в кухнята и се върна с бутилката френско червено бургундско — студено, от хладилника. — Иначе просто ще отиде на вятъра. Вземи го.
— Благодаря.
— Защо не дойдеш с мен у Фред и Лили? Ще им се обадя. Ще намерят място за още един човек. Тя винаги приготвя повече ядене. Само хвърля храната, тая жена. Казах на Хариет, че дъщеря й хвърля…
— Имам друга среща. Изслушай ме, лельо Бети. Зная, че не обръщаш внимание на клюки, че не ги разпространяваш и не им вярваш. Но след няколко дни ще чуеш да се приказва за любимия ти племенник и за Ани Бакстър. Повечето от онова, което ще чуеш, сигурно ще е вярно.
Тя само го изгледа за миг, после отново насочи вниманието си към подаръците на масата.
Кийт я целуна по бузата.
— Не се преуморявай. Ще ти пиша.
Остави я в кухнята, навярно разтревожена дали ще стигне навреме у Лили. Усмихна се. Е, беше получил бутилка вино — чудесна размяна.
Качи се в колата и потегли обратно към фермата. Вече бе следобед и октомврийското слънце клонеше на запад. Северният вятър носеше облаци и пейзажът изглеждаше мрачен, студен и самотен.
Самият той също се чувстваше така, но в същото време беше уверен, че постъпва правилно. На сутринта щеше да замине, със или без нея, но тя щеше да е в сърцето му, както и той в нейното. И щяха да са заедно — следващата седмица, следващия месец или следващата година.
28.
Към шест часа Кийт седеше в дневната, четеше и пиеше бургундското, което вече беше придобило стайна температура. На тавана бе открил кашон със старите си книги от колежа и си беше избрал „Етан Фром“ на Едит Уортън. Навремето му харесваше, както и други американски автори от същия период, сред които Хенри Джеймс, Драйзер и Шърууд Андерсън. Кийт обаче подозираше, че вече никой не ги чете. Мислено си отбеляза да попита Портърови дали в Антиох продължават да търсят Андерсън.
След колежа бе чел главно политическа литература, от онези неща, които се появяваха в списъка с бестселъри в „Уошингтън Поуст“ и навярно никъде другаде. Имаше твърдото намерение през следващите двайсет и пет години да чете книги без непосредствено отношение към каквото и да било.
Беше настроил радиото на станция от Толедо, по която пускаха стари парчета, и Ван Морисън току-що бе изпял „Момичето с кафяви очи“. В момента течеше „Когато мъжът обича жена“ на Пърси Следж. Кийт обожаваше да се люби на фона на тази песен.
Навън се спускаше здрач, още по-мрачен заради облаците, и той видя фаровете да завиват в отбивката, преди да зърне самия автомобил. Няколко секунди по-късно чу хрущенето на гуми по чакъла.
Остави книгата, изключи радиото и погледна през прозореца. Покрай къщата мина бял линкълн, който заобиколи отстрани.
Той отиде в кухнята и излезе през задната врата в момента, в който колата спираше. Вратата се отвори и Ани — с бяло поло, кафява пола от туид и яке — слезе. Водеше енергичния си сив мелез, който изскочи от линкълна и се затича из двора.
Застанаха на няколко крачки един от друг. Ани се усмихна.
— Заради теб обърках химна.
— Приличаше на ангел — отвърна той.
— Странен ангел. Само да знаеше какво ми минаваше през ума. Сигурно съм се изчервила като робата си.
Кийт я целуна, не страстно, а колебливо, без да знае накъде води всичко това.
— Леля Хариет каза, че ми пращаш поздрави — каза тя.
— Така е. Тя ми харесва. Искам да й пратиш картичка от Рим.
Ани не му отговори директно.
— Спомена ми, че сте вечеряли заедно у леля ти. Постоянно повтаряше колко красив и културен мъж си бил. — Ани замълча, после прибави: — Дори използва думата „секси“.
— Мили Боже! Сега вече аз ще й пратя картичка от Рим.
Забеляза, че тя не се усмихва. Всъщност изглеждаше така, като че ли е намислила нещо.
После случайно забеляза, че на линкълна има синьо-бяла лепенка с надпис „Подкрепете местната полиция“.
Ани проследи погледа му.
— Искаш ли да ти дам една? — попита тя. — Имам много.