— Ще си помисля.
Тя се усмихна, сетне се намръщи.
— Нямам голям избор.
— Зная.
Отново последваха няколко секунди мълчание и Кийт зададе очевидния въпрос, който нямаше нищо общо с романтиката:
— Къде е мъжът ти?
— Още е в хижата на езерото. Вчера следобед ми позвъни и каза, че щял да пренощува там. Щял да се върне към полунощ. Но не ме беше предупредил. А сигурно е знаел, че ще остане.
Кийт кимна. В писмото си Бакстър му съобщаваше, че в понеделник ще провери дали е заминал.
— Сигурна ли си, че не са те проследили?
— Не забелязах полицейски коли нито на градското, нито на окръжното управление, а познавам необозначените автомобили. Така или иначе, след няколко минути си тръгвам. Можем да постоим тук зад къщата.
— Добре. Да ти обяснявам ли за Вашингтон?
— Не. Няма нужда. След като си тръгнах от Тери, чух за урагана по радиото в колата. Просто се разстроих, после щях да се върна, но си помислих, че Клиф ще си е вкъщи, и реших, че ни трябва известна преднина. — Тя замълча, после прибави: — След това той позвъни, че ще пренощува там. Може би щях да го убия… Снощи в леглото си мислех за теб и за онова, което можеше да се случи вчера.
— Още не е късно.
Ани го погледна, после отвърна:
— Тери ми каза, че утре заминаваш.
— Ти ме помоли да замина.
— О, и откога правиш всичко, каквото ти кажа?
Той се усмихна.
— Някога правех приблизително половината от нещата, за които ме молеше. Не е зле.
— Зависи коя половина.
— Сурова си.
— Не, лесно се предавам. Това ми е проблемът.
— Знам един курс по самодисциплина във Вашингтон. Всички жени от столицата, които познавам, са го изкарали. Ще ти взема рекламна брошура.
— Бедничкият Кийт. Много ли те мъчиха?
— Да не сме във война?
— Не още. — Тя замълча за миг. — Е, наистина искам да ми обясниш за Вашингтон.
— Добре. В четвъртък пристигна бившият ми шеф Чарли Адеър — направо тук, във фермата — и ми съобщи, че предишните ми работодатели искат да се върна. Казах му: „Не, защото съм лудо влюбен в момичето от съседната къща“. На което той отговори: „Ами добре, доведи я със себе си.“ Обясних му, че дребнавият ти съпруг не ти позволява да пътуваш с бившите си любовници…
Ани сподави усмивката си и попита:
— Значи е било по работа, така ли?
— Да. Ти какво си помисли? Че си взимам вашингтонска ваканция, преди да избягам във Вашингтон ли?
— Не знаех какво… хм… нали разбираш… просто се… — Тя го погледна. — И не е свързано с жена?
— О… ясно… не, няма такова нещо. Да не си ревнива?
— Знаеш, че съм ревнива. Но само към теб.
— Е, още една причина да откажа тази работа. Искаха да обикалям света и да прелъстявам държавни ръководителки.
— Недей да ме дразниш. Бях съсипана. Не зная какво ми става. Никога не съм се чувствала така… е, само веднъж. Преди години бях безумно влюбена в един тип.
— Той беше ли ти верен?
— До гроб.
— Беше ли добър в леглото?
— Най-добрият в Охайо.
— Кой кого изостави?
— Така и не разбрахме.
— Тъжна история.
Ани кимна, после го погледна.
— Значи правителството иска да се върнеш, така ли?
— Да, и трябваше лично да отида там, за да откажа…
— Кийт, ако искаш да се върнеш във Вашингтон, не мисли за мен…
— Не искам…
— Изслушай ме. Можеш да се върнеш и ако решиш да сме заедно, ако искаш да съм при теб, ще дойда във Вашингтон.
— Няма да ти хареса. Повярвай ми.
— Може и да ми хареса.
— Ани, ако те помоля да се откажеш от своя свят, и аз трябва да се откажа от моя. Не съжалявам за нищо и се надявам и ти да не съжаляваш.
— Не, Кийт, чуй ме — това тук беше твоят свят и можеше пак да е твой. Но вече не е възможно заради мен и не искам да съм виновна, че няма да се върнеш във Вашингтон.
— Свършихме ли с благородството? Добре. Хайде сега да бъдем егоисти, защото ми се струва, че и двамата искаме едно и също.
— Възможно е. Трябва да си тръгвам.
— Защо?
— Той може да се прибере вкъщи по всяко време. Такъв си е. А ако си направи труда да ми каже кога ще се върне, винаги си пристига няколко часа по-рано, сякаш очаква да ме завари в леглото с разносвача на мляко или нещо подобно.