Ани се отскубна от ръцете му.
— Кийт, не… Искам да кажа… наистина ли заминаваме? Сега?
— След минутка. Остави колата си тук. Багажът ми е в шевролета. Повикай кучето и седни вътре. — Той влезе в къщата, взе ключовете си и угаси осветлението. Откъсна лист от бележник и написа „Мамка ти, Клиф“. Подписа се, после излезе навън и взе ключовете от линкълна на Ани. — Искаш ли да му оставиш писмо в колата си?
Тя погледна листа в ръката му и отвърна:
— Не. Той не ми оставя писма.
Докато излизаха по отбивката, Ани попита:
— А ти остави ли му писмо в колата ми?
— Да. Беше дребнаво и детинско.
— Какво му написа?
— Само три думи. Не са „Честит рожден ден“.
Тя се усмихна, но не отговори.
Кийт зави по шосето. Ани седеше до него, Дениз и багажът бяха отзад.
Известно време двамата мълчаха, после тя каза:
— Не мога да повярвам, че е истина.
Кийт завъртя глава към нея и видя, че гледа право напред през прозореца. Имаше малко замаян или може би уплашен вид.
— Добре ли си? — попита той.
Ани кимна и го погледна.
— Истина е.
— Да, и няма връщане назад.
Тя отново кимна, изхлузи венчалния и годежния си пръстен и ги изхвърли през прозореца.
— Няма връщане назад. — После се наведе към него и го целуна по бузата. — Обичам те.
Кийт усети сълзите й по лицето си.
— Липсваше ми — каза той.
29.
Малко след седем и половина вечерта стигнаха до червената викторианска къща и Ани изскочи от шевролета, докато Тери излизаше през страничната врата. Двете сестри се втурнаха една към друга с писъци и възклицания, които Кийт не успя да разбере, и започнаха да се прегръщат, целуват и подскачат като ученички. Макар че той беше причината за тази радост, известно време не му обръщаха внимание, после Тери изтича при него и го прегърна.
— Я виж ти кой се е върнал — каза тя.
— Да, и този път сме заедно.
— О, Кийт, знаех си, че ще стане така.
Ани застана до него и го прегърна. Кийт имаше чувството, че позират за снимка. Тя се обърна към сестра си.
— Заминаваме… — Ани вдигна поглед към него. — Закъде заминаваме, скъпи?
— За Ню Йорк — отвърна той. Това не бе целта на пътуването им, но Кийт още не беше приключил секретната операция. Всъщност с това започваше бягството им от вражеската територия.
— А после за Рим, нали? — попита Ани.
— Точно така.
Дениз се разлая от колата и Ани каза на Тери:
— Всичко стана в последния момент… имаш ли нещо против известно време да се грижиш за Дениз?
— С удоволствие. Не сме имали кучета, откакто заминаха децата.
Ани отвори вратата на автомобила, кучето изхвърча като ракета навън и започна да тича наоколо, сякаш познаваше това място.
Страничната врата отново се отвори и на двора излезе Лари, съпругът на Тери. Беше по-едър, отколкото си го спомняше Кийт, над метър осемдесет, и бе понатежал и оплешивял, но все още изглеждаше як. Той поздрави балдъза си, после се ръкува с Кийт.
— Радвам се да те видя.
Лари беше як, мълчалив и подобно на много мъже в тези краища, не си хвърляше думите напразно. Кийт си спомняше, че една вечер бяха пили заедно бира в Спенсървил — може би преди милион бири време — и освен „Ще пия още една“, Лари не бе говорил почти нищо друго. И никога не задаваше въпроси, затова Кийт му каза:
— Двамата с Ани заминаваме.
Лари кимна.
— Едва ли ще имаш проблеми с Клиф Бакстър, освен ако не разбере, че сме били тук.
Лари сви рамене.
— Мисля, че можеш да се справиш с това.
— Да.
— Можете ли да поостанете малко? — попита Тери сестра си.
Ани погледна Кийт.
— Трябва да побързаме — каза той.
— Добре. — Очите им се срещнаха и той си помисли, че Ани се опитва да намери в него увереност.
— Всичко ще е наред — каза Кийт. — Не се налага да минаваме през окръг Спенсър.
Тери кимна.
— Добре.
Лари бе изчезнал. След малко се появи с куфар и сак, които остави на задната седалка на колата, без да каже и дума.
Ани му благодари, после се обърна към Кийт.
— Донесох си багажа в пазарски чанти, но Тери ми даде назаем куфара си.