— Че кой обича?
— Ти. И обичаш да отвръщаш по същия начин. Но не си гаден, а забавен. Все още ме караш да се смея. — Ани го ощипа по бузата.
Той се усмихна. Чувстваше се добре. До междущатска магистрала 75 оставаха още петнайсетина километра.
Тя взе мечето и го сложи в скута си.
— Спомняш ли си го?
Кийт погледна кафяво-бялата плюшена играчка.
— От щатския панаир.
— Позна.
— От стрелбището. Имаше страхотен мерник. Още ли обичаш да стреляш?
— Не. Мисля, че вече органически не мога да понасям оръжие.
— Представям си.
— Въоръжен ли си? — попита тя.
— Не.
— Защо?
— Нямам намерение да влизам в престрелка с полицията.
— Ами ако е той?
— Няма да минем през малкото му царство.
— Ако реши да ни търси, Кийт, той може да иде навсякъде.
— Е, а ти въоръжена ли си?
Ани не отговори веднага.
— Вчера сутринта бях. Тази вечер ме свари малко неподготвена.
Кийт се замисли, после попита:
— Щеше ли да го използваш?
— Ако се беше опитал да ни спре, да.
— Е… аз също. Да ти кажа честно, щях да си взема пистолета, но той изчезна. Предполагам, че го е откраднал мъжът ти.
— Какво? Искаш да кажеш, че е влизал в къщата ти, така ли?
— Не съм убеден, че е той, но няма много други заподозрени. — След кратко мълчание Кийт прибави: — Няма да ни трябва пистолет. Всичко ще е наред.
— Добре…
Той погледна към нея.
— Преди около два месеца, горе-долу когато пристигнах, у вас е имало инцидент с огнестрелно оръжие, някъде в ранните утринни часове. Ще ми разкажеш ли какво се случи?
Тя сведе глава, дълго гледа към пода и накрая отвърна:
— Не.
— Добре.
— Ще ти разкажа… но не сега.
— Разбирам.
— Откъде научи?
— Градът е малък.
— Хората говорят за Бакстърови, нали?
— Знаеш как е. Ти винаги си била светицата, а той — сатаната.
— А ти си моят ангел пазител.
— Благодаря. Ще опитам. — Кийт имаше нужда от още информация, затова попита: — Какво ще направи Клиф, след като изтормози всички по телефона? Ще повика ли собствените си полицейски сили?
— Възможно е… това е последното средство. Но го е правил. Сега навярно обикаля с полицейската си кола и търси линкълна ми — първо при мотелите, като че ли бих отишла с любовника си в местен мотел. Междувременно ще звъни на всеки, за когото му дойде наум. Когато окончателно побеснее, ще се свърже с полицията — няма да отиде там, защото не иска да се изправи пред собствените си хора с идиотските си истории как се страхувал, че съм катастрофирала или нещо подобно. Искам да кажа, че от болницата, бърза помощ или полицията биха го уведомили, ако се е случило нещо такова. Той е пълен идиот и хората му го знаят.
— Изглежда, отлично познаваш поведението му в такива случаи — отбеляза Кийт.
— Да, след всички тези години. Имах един много добър приятел в участъка, по-възрастен сержант, и той ми разказваше за безумията му. Клиф се избави от него и от всички добри възрастни ченгета веднага щом можа. Забеляза ли, че повечето от типовете му са млади? Клиф внимателно ги е избирал. Веднъж ми каза, че било като дресирането на кучета — взимаш ги млади, храниш ги със собствените си ръце, караш ги да се страхуват и да са верни само на теб. — Ани замълча за миг. — И после прибави, че с жените било същото.
Кийт не отговори.
— Освен това се опитваше да ги направи също толкова злобни, колкото е той — продължи тя. — Но не вярвам, че е възможно, освен ако поначало не са били такива. Повечето от тях са съвсем нормални — харесват ме, но трябва да играят по свирката на шефа.
Кийт не бе напълно убеден в това, но тъй като не възнамеряваше да минава през окръг Спенсър, нямаше да има възможност да провери. Освен ако не ги арестуваха други ченгета, разбира се, и не ги предадяха в спенсървилския участък.
— Добре — каза той, — значи след телефонните разговори Клиф най-после звъни в полицията и, както предполагам, на окръжния шериф.
— Да. Той е братовчед на майка му.
— И по някое време целият окръг започва да търси белия ти линкълн.
— Да. Преди да ми инсталират телефон в колата, те ме спираха и много любезно ме молеха да позвъня на съпруга си, защото трябвало да ми каже нещо… Мнозина се подхилваха — при това не на мен, а заедно с мен.