— Шегуваш се, нали?
— Саркастичен съм и изобщо не съм забавен. А ти прекалено мислиш за другите. Но оценявам загрижеността ти. — Той замълча за миг. — Ти изхвърли венчалната си халка. Вече се разбрахме, че няма връщане назад. Въпросът е приключен. Завинаги.
— Ясно. — Ани се замисли и отбеляза: — Добре се справяш. Предполагам, че в миналото ти се е налагало да вършиш такива неща.
— Отвличах чужди съпруги поне веднъж седмично.
— Искам да кажа опасни неща. Работата ти беше ли опасна?
— Не и ако човек я върши както трябва. През последните пет-шест години почти не съм ставал от бюрото си. Започнах да ръждясвам.
— Треперя.
— И има защо. — Той стисна ръката й. — Справяш се чудесно.
— С теб се чувствам в безопасност.
— Добре. Сестра ти също изглеждаше страхотно. Здрави гени имало това семейство Прентис.
— Майка ми също не се е състарила много. Сключваш добра сделка, господин Ландри.
— Зная. — Кийт замълча, после прибави: — Стори ми се, че даде на Лари картбланш да изиграе няколко рунда с господин Бакстър.
— Сега Клиф няма да се приближи и на петдесет километра до него, а Лари никога не си е търсил белята. Двамата с Тери се разбират чудесно. Освен всичко останало, жените от рода Прентис са отлични съпруги. — Сякаш прочела мислите му, Ани прибави: — Прав си. Една от тях сбърка в избора си на съпруг.
Макар да знаеше, че не трябва, Кийт попита:
— Някога обичала ли си го?
— Не. Никога.
— Но той те обича.
— Да. Но нито искам, нито се нуждая от такава любов. Прекалено дълго останах при него. След като Уенди отиде в колежа, щях да направя нещо, със или без теб. Вярваш ли ми?
— Да. Постоянно го загатваше в писмата си. Може би тъкмо това ме накара да се върна.
— Никакво „може би“, Кийт. Това беше последната ни възможност. И ти го знаеше.
— Така е.
— Този път ще успеем, нали?
— Разбира се.
— Ако не бях толкова уплашена, щях да подскачам от радост.
— Можеш да подскачаш на седалката в самолета. — Той постави касета в касетофона. — Парчета от шейсетте. Смесен албум. Става ли?
— Чудесно.
„Лавин Спуунфул“ запяха „Вярваш ли във вълшебства?“ и Ани каза:
— Хиляда деветстотин шейсет и пета. Бяхме в първи курс. Нали?
— Точно така.
— Децата ми обичат такива песни.
Следващата песен бе „Тогава можеш да ми кажеш «сбогом»“ на „Казинос“.
— Това е от… май от шейсет и седма. Бяхме предпоследна година в колежа — рече Кийт.
— Да.
Заслушаха се в касетата. Десетина минути по-късно Ани го докосна по ръката и посочи към знака за отбивка пред тях.
— „Боулинг Грийн“.
Той кимна. Странно, че имената на някои места можеха да събуждат толкова много спомени. Сърцето му се разтуптя и когато завъртя глава, за да й каже нещо, видя, че по бузата й се плъзва сълза. Той я погали по тила.
— Знаеш ли… ако е наполовина толкова щастлива, колкото аз бях с теб, дъщеря ми ще запази чудесни спомени за цял живот.
— Сигурен съм, че ще е щастлива, ако прилича на теб.
— Надявам се… тази страна толкова се промени… Не зная дали към по-добро, или по-лошо от времето, когато бяхме млади.
— И аз не зная, но честно казано, вече не ме интересува. Готов съм да живея собствения си живот и се надявам, че светът ще ни остави на мира.
— Сигурно си видял твърде много лоши неща по света, Кийт.
— Така е. И ако трябва да съм откровен, и аз съм дал приноса си за световните проблеми.
— Наистина ли?
— Може би не нарочно.
— Кажи ми едно добро дело, което си направил нарочно.
— Е, така направо не мога… виждал съм добри дела… светът не е лош, Ани, не твърдя такова нещо. Въпреки всичко ужасно, което съм виждал, срещал съм и изключителни прояви на смелост, доброта, честност и любов. — Той замълча за миг. — И чудеса — като например това, че отново те открих.
— Благодаря. Отдавна не съм чувала такива думи. — Тя го погледна. — Зная, че животът ти не е бил розов, Кийт, и че сигурно носиш в душата си белези, рани и разочарования, които ти се иска да забравиш или за които копнееш да говориш. Винаги можеш да ми разкажеш. Ще те изслушам.
— Благодаря. Същото се отнася и за теб.