Пред тях се появи голям зелено-бял надпис: „Летище Толедо“.
— Наближаваме — каза Ани.
— Да.
Трябваха им още само едно-две чудеса.
31.
Докато наближаваха, Кийт не забеляза да излитат или кацат самолети, но това не го обезпокои, защото знаеше, че тук няма много полети, и си спомняше, че има само шест изхода.
Спряха пред входа на терминала, общ и за пристигащи, и за заминаващи.
Нямаше носачи, всъщност нямаше и автомобили и хора.
— Почакай ме тук за момент — каза Кийт.
Малкият терминал бе почти празен и всичко, освен кафенето беше затворено. Положението не изглеждаше обещаващо.
Кийт погледна таблото за заминаващи. Летището се обслужваше от седем компании. Той продължи да препрочита разписанието, отказвайки да приеме факта, че последният самолет за Дейтън е излетял само преди час. По дяволите!
Най-близката каса бе на „Ю Ес Еър“.
— Имате ли полети за където и да е? — попита Кийт.
— Не, господине — отговори служителката.
Той плъзна поглед към другите шест гишета. Повечето бяха затворени.
— Тази вечер изобщо има ли някакви самолети?
Жената го изгледа насмешливо.
— Не, господине. Къде желаете да отидете?
Кийт не искаше следващият й телефонен разговор да е с полицията, затова отвърна:
— Мислех си, че има късен полет за Вашингтон.
— Не, господине. Последните полети от Толедо обикновено са към осем без петнайсет. Да ви резервирам ли място в самолета за Вашингтон утре сутрин?
— Може би. — Той се замисли за миг. — Отворени ли са гишетата за автомобили под наем?
— Не, господине. Последният самолет пристигна преди четирийсет и пет минути.
Това означаваше, че трябва да пътуват с блейзъра, а с него нямаше да стигнат далеч.
— В седем и петнайсет има полет за Националното летище — каза служителката. — Пристига в девет без пет. Има места. Да ви запазя ли?
Кийт знаеше, че не трябва да оставя следи, а и във всеки случай до сутринта на всяка каса щеше да има снимка на Ани Бакстър, ако не и негова.
— Господине?
— Не, благодаря. Тук има ли служба за чартърни полети?
— Да, господине. Ето там е. Затворено е, но има телефон.
— Благодаря. — Той отиде до гишето на чартърната служба, вдигна слушалката и набра написания номер. Отговори му телефонен секретар, който му каза да остави името, номера и съобщението си. Кийт затвори и си помисли, че бягството от Сайгон бе по-лесно, отколкото да се измъкне от Толедо в неделя вечер, въпреки че тогава към американското посолство настъпваха комунистически танкове.
Отиде до един от телефоните и позвъни в дома на семейство Инграм. Отговори му Тери.
— Здрасти — с престорено бодър глас й каза той.
— Кийт! Къде сте? Всичко наред ли е?
— Да. Скоро ще излетим. Ани е на изхода и просто исках още веднъж да ви благодаря.
— О, много мило. Толкова съм щастлива, че успяхме да ви помогнем и…
— Почакай… добре, сега съобщават нашия полет. Дай да благодаря и на Лари.
— Естествено. Той е до мен.
Когато Лари взе слушалката, Кийт го попита:
— Лари, можеш ли, без да безпокоиш жена си, да ми кажеш дали си чул нещо?
— Да. Почакай.
Той измърмори нещо на Тери, после каза.
— Добре, вече мога да разговарям. Преди десетина минути обявиха общо издирване и ми позвъниха да ме питат дали искам да изляза на патрул през нощта.
— Добре… какво и кого търсят?
— Зелен шевролет „Блейзър“ последен модел с твоя регистрационен номер. Търсят Ани Бакстър и Кийт Ландри.
Кийт кимна. Очевидно бяха открили линкълна й.
— Нещо за вероятно местонахождение? — попита той.
— Ами, както обикновено — службите за автомобили под наем, летищата в радиус от четиристотин километра около Спенсървил, разширяващ се на всеки половин час, гари, всички пътища и магистрали, такива неща.
— Защо ни търсят?
— За отвличане. Изглежда, са открили колата й в твоята ферма.
— Би ли ме посъветвал да ида в полицията и да им обясня?
— Не. Не го прави. Ще те задържат, докато пристигне той и разкаже своята версия. Те са ченгета, също като него.
— Ами ако тя напише заявление, че…
— Разговарях с Бакстър. Каза, че децата му пристигали от колежа. Не зная дали е вярно, но ако е така и ако ги доведат в участъка при вас, ще стане истинска каша. Ако можете да се измъкнете, не се бавете.