Седна в леглото, протегна се и се прозина.
— Ден четвърти, живот номер две, добро утро. Давай, момчето ми. — Скочи от леглото и се запъти към банята на първия етаж.
Изкъпан и преоблечен в кафяви панталони и тениска, той се загледа в съдържанието на хладилника. Мляко, бял хляб, масло, бекон и яйца. От години не беше слагал в устата си нищо такова, но нали все пак онова време се бе върнало? Направи си изобилна закуска с холестеринови продукти. Имаше страхотен вкус. Вкусът на дома.
Излезе през задната врата и застана на посипаната с чакъл алея. Въздухът беше студен и влажен; над земята бе застинала лека мъгла. Разходи се из двора. Оборът отчаяно се нуждаеше от ремонт; една ръждясала брадва с изгнила дръжка бе забита в дръвника. Кийт огледа килнатия силоз, срутената пристройка и кокошарника, навеса на работилницата, пълен с остарели инструменти — всичко това бе останало неремонтирано, неоправено, нежелано, допринасящо за общия вид на запустяване на цялата ферма.
Градината пред кухнята и пресата за вино бяха обрасли целите в буренаци, а къщата се нуждаеше от боядисване.
Носталгията, която бе изпитвал на път за дома, влизаше в противоречие с реалността. Семейните ферми от детството му не бяха толкова живописни, колкото си бе мислил, а семействата, които ги бяха стопанисвали по време на предишните му мимолетни завръщания, бяха намалели още повече.
Младите хора заминаваха за градовете да си търсят прехрана, както бяха направили брат му и сестра му, а по-възрастните масово се местеха на юг, за да се спасят от жестоките зими, както бяха постъпили родителите му. По-голямата част от земята беше продадена или дадена под аренда на едри земевладелци, а оставащите семейни ферми бяха все така притиснати, както и по времето, когато бе тичал по полята като малко момче. Разликата сега не беше в икономиката — тя беше в решението на фермера да се държи докрай въпреки лошите шансове. Предния ден, докато се бе прибирал към дома, му се бе мярнала мисълта да си опита късмета във фермерството, но сега вече мислеше другояче.
Той мина пред къщата и се загледа в предната веранда; в паметта му изплаваха летните нощи, люлеещите се столове и верандни хамаци, лимонада, радиоапарати, семейства и приятели. Изпита силно желание да позвъни на родителите си, на брат си и сестра си, и да им каже, че се е прибрал у дома, и да им предложи да се съберат в старата си къща. Замисли се обаче дали да не изчака, докато се поуталожат страстите му, докато разбере какво точно настроение го е обзело и докато си изясни мотивите си.
Качи се в колата и пое по прашния път.
Четиристотинте акра земя на семейство Ландри бяха взети под аренда от семейство Мюлер, което живееше по-надолу по пътя, и всяка пролет родителите му получаваха чек. Повечето от земята на Ландри беше засята с царевица, съгласно желанието на баща му, но Мюлер бе засял стотина акра със соя, която доставяше за преработка на близкия завод, построен от японска компания. Заводът даваше хляб на доста хора, това беше известно на Кийт, и изкупуваше големи количества соя. Въпреки това обаче ксенофобията в окръг Спенсър беше силна и Кийт беше сигурен, че японците са точно толкова желани, колкото и мексиканските имигранти, които се пръкваха в околността всяко лято. Според него беше странно, дори и злокобно, че в тази селска област, дълбоко в сърцето на страната, нахлуваха японци, мексиканци и в последно време хора от Индия и Пакистан, много от които бяха лекари в местната болница.
Местните хора не бяха особено щастливи от развоя на нещата, но местните хора нямаха кого другиго да винят за това, освен себе си. Прирастът на населението падаше, най-добрите и най-блестящите напускаха, както и повечето от децата, които бе мярнал при последните си посещения; онези, които бяха останали, изглеждаха немотивирани, нежелаещи да се захванат със селскостопанска работа и негодни да вършат нещо квалифицирано.
Кийт караше сред нивите. Пътищата бяха добри, макар и не първокласни, и почти всички бяха прокарани в съвършена мрежа от север на юг и от изток на запад, с няколко незначителни отклонения, причинени от естествени природни образувания, затруднявали ранните заселници: а от въздуха областта изглеждаше като разграфена хартия с вълнистата линия на мътната река Моми, криволичеща от югозапад към голямото синьо петно на езерото Ери.
Кийт кара докъм обяд — прекоси областта надлъж и нашир, като си отбелязваше запустелите фермерски къщи, обитавани навремето от негови познати, ръждясалите железопътни релси, смалените селища, изоставените машинотракторни станции, селските училища със заковани врати и прозорци и местните представителства на асоциацията на фермерите. Навсякъде цареше запустялост и изоставеност.