Кийт се замисли. Ани нямаше да се върне при Бакстър — но защо да причинява тези мъки на нея и децата й? Имаше други възможности. Или поне така си мислеше.
— Добре — каза той на Лари. — Още веднъж ти благодаря.
— Добре ли си?
— Да. Скоро ще излетим.
— Чудесно. Успех.
Кийт затвори. „Преди десетина минути.“ Това означаваше, че няма време да се измъкне от летището.
Бързо пресече пустия терминал, като се чудеше дали не трябваше да опита в Дейтън или Кълъмбъс. Но така още щеше да е на път и дори да стигнеше до някое от двете летища, там вече щяха да ги търсят. Всъщност след минути щяха да ги търсят и тук.
Така че нямаше смисъл да анализира решенията си — решенията се взимат на основата на онова, което ти е известно и което ти подсказват опитът и интуицията. План А не беше успял. План Б беше прост. Да се скрият.
Излезе навън и видя до колата човек от охраната на летището. Мъжът погледна към него и се приближи.
— Ваш ли е този автомобил? — попита служителят.
— Да.
— Госпожата казва, че заминавате за Ню Йорк. Обясних й, че последният самолет е излетял преди час.
— Наистина. Току-що разбрах.
Ани слезе и застана до Кийт.
— Този господин казва, че сме изпуснали последния полет — рече тя.
— Да. Да се прибираме вкъщи. — Той я хвана под ръка.
Мъжът посочи регистрационния номер.
— Виждам, че сте купили тази кола в Толедо.
Кийт погледна номера, на който имаше реклама на фирмата.
— Точно така.
— Госпожата казва, че идвате от окръг Чатъм.
— Да. Купих автомобила от Толедо. — Той отвори предната дясна врата и Ани се качи.
Кийт забеляза радиостанцията на колана на мъжа. Не искаше да е наблизо, когато излъчеха съобщението за издирването.
— Трябваше да си резервирате места по телефона, вместо излишно да се разкарвате — каза мъжът.
Кийт се бе сблъсквал с прекалено много такива въпроси по света и познаваше мисленето на хората, които ги задаваха. Нямаше представа какво му е казала Ани, освен че искат да отидат в Ню Йорк и че са от окръг Чатъм. Междувременно самият той вече беше питал за полет до Вашингтон.
Кийт погледна Ани и каза с най-добрия си акцент от Средния Запад:
— Нали ти казвах, че трябва да се обадим предварително.
Тя разбиращо кимна и се наведе към отворения прозорец.
— Както вече ви обясних, в последния момент решихме да заминем за Ню Йорк. Точно като на кино. Никога преди не сме пътували със самолет.
— Можете да пренощувате в някой мотел — посъветва ги мъжът. — Утре сутрин има полет за Ню Йорк на „Ю Ес Еър“.
— Да върви по дяволите — отвърна Кийт. — Прибираме се вкъщи. — После седна зад волана и потегли. Човекът от охраната остана на тротоара. — Беше прекалено любопитен — каза Кийт.
— Не, ти прекалено дълго си живял във Вашингтон. Той просто се опитваше да помогне. Когато разговаря с мен, беше мил.
— Сигурно си права. — Така или иначе, той щеше да запомни лицата им и шевролета.
— Какво ще правим сега? — попита Ани.
— Отиваме в мотел.
— Не може ли просто да отидем в Ню Йорк с колата?
— Едва ли. — Кийт я погледна. — Чух се с Лари. Обявили са ни за издирване, колата също.
Ани не отговори.
Той зави на изток по магистралата и пое към Толедо.
— Не може ли да вземем автомобил под наем? — попита тя.
— Преди разговора с Лари мислех, че можем. Но трябва да сме предпазливи.
Ани кимна.
Наближиха хотел „Шератон“. Кийт отби и паркира така, че колата да не се вижда от фоайето.
— Почакай ме тук.
— Точно като едно време — опита да се усмихне тя.
— Нещо такова. — Кийт влезе в хотела. На лавица до рецепцията откри телефона за резервации. Вдигна слушалката и запази места в „Шератон“ на кливландското летище, като съобщи номера на кредитната си карта. После се свърза с бюрото на „Ю Ес Еър“ и резервира две места за полета от Кливланд за Ню Йорк в осем и петнайсет сутринта. Бе почти сигурен, че разговорите му могат да се проследят. И дори да можеха, полицията щеше да го търси на междущатската магистрала за Кливланд или по-вероятно да го причака в „Шератон“. Този начин за отклоняване на вниманието беше толкова глупав и прост, че понякога действаше, а за да успее, му бяха нужни само две неща — полиция, достатъчно ефикасна, за да засече резервациите, но достатъчно лековерна, за да повярва, че са действителни. Що се отнасяше до последното, според него ченгетата смятаха, че търсят обикновен гражданин, а не човек, който си е изкарвал прехраната точно с такива неща.