Кийт излезе, върна се при шевролета, извади куфарчето си и седна зад волана.
— Би ли го поддържала?
Ани взе куфарчето. Той потегли от паркинга и продължи на изток по магистралата.
— Няма ли да останем тук? — попита тя.
— Не. — Кийт й обясни какво е направил.
— Това професия ли ти е, или хоби?
— Професия. — Той замълча за момент. — И си мислех, че няма приложение в цивилния живот.
Вече се виждаха небостъргачите на Толедо. Движението тук бе по-натоварено и крайпътната ивица беше по-гъсто застроена.
Кийт се замисли дали да не смени регистрационните номера на шевролета. Това означаваше да открие автомобил, паркиран за през нощта, така че собственикът му да не съобщи в полицията. Междувременно можеха да продължат да пътуват цяла нощ и да пристигнат във Вашингтон преди зазоряване. Но ченгетата така или иначе търсеха зелен „Блейзър“ и ако ги забележеха, щяха да проверят номера в компютъра.
— За какво мислиш? — попита Ани.
— Преценявам възможностите. Да бягаме или да се скрием?
— Защо просто не идем в полицията и не им обясним?
— За това и дума не може да става.
— Защо?
Той й обясни и попита:
— Готова ли си за такава семейна сцена?
Ани се замисли за миг.
— Ако беше само той, щях да го понеса. Но ако доведе децата ми… не зная…
— Защо не се скрием за през нощта и да помислим? Тези издирвания бързо забуксуват. Може би до утре сутрин щатската полиция ще проведе няколко разговора със спенсървилския участък и онзи човек от охраната на летището. Спокойно могат да разберат, че господин Бакстър не казва истината.
Тя кимна.
— Възможно е…
— Пък и не ми допада идеята да попаднем в ръцете на ченгетата по това време на нощта без съдия или адвокат.
Ани се насили да се усмихне.
— Разсъждаваш като престъпник.
— Наистина съм бил престъпник в много страни, но никога в родината си. Но правилата са същите. Мисля, че ако се спотаим, времето ще е на наша страна. Но няма да направя нещо, което не ти харесва.
— Отдавна не съм чувала тези думи. — Тя се замисли за миг. — Навярно трябва да спрем за през нощта… и ако се налага, утре сутрин ще се срещна с него и ще обясня на полицията.
— Ако имаме късмет, няма да се наложи да го видиш нито утре, нито никога.
— Добре.
— Значи сега търсим мотел за любовни двойки. Да ти е известен някой?
Ани се усмихна.
— Поне шест-седем.
— И един е достатъчен. Отвори куфарчето. — Кийт й даде комбинацията.
Тя повдигна капака.
— Това ще те разсмее. Има фалшиво дъно. — След като й обясни как да го отвори, той каза: — Трябват ми слънчевите очила и малкият кафяв плик.
Ани ги извади.
Кийт взе очилата и си ги сложи.
— Сега отвори плика. И без да се смееш.
Тя се подчини и извади мустаци със същия светлокестеняв цвят като косата му.
— Отлепи целофана и ми ги сложи.
Ани го направи и той се погледна в огледалото.
— Какво мислиш?
— Нямам думи.
— Много ме утешаваш. Продължавай да се оглеждаш за мотел. — Той извади от джоба на якето си гребенче и се среса.
— Какво ще кажеш за това? — попита Ани. — Вдясно пред нас.
Кийт видя подвижна светеща реклама, на която пишеше „Мотел «Уестуей» — 29 долара“. Отбиха и скоро стигнаха до паркинга. Кийт спря така, че шевролетът да не се вижда от фоайето, и каза:
— Добре. Сега е като едно време. Връщам се след две минути.
— Някога взимаше ключа за четирийсет и пет секунди.
Той й се усмихна, слезе от колата, забеляза паркирания наблизо форд „Ескорт“ и отиде на рецепцията.
Младият служител вдигна поглед от телевизора.
— Трябва ми стая — каза Кийт, като се опита да си придаде нетърпелив вид.
Младежът му подаде регистрационен формуляр.
— Колко струва за няколко часа?