— Искаш ли да влезеш и да купиш нещо за по-късно?
— Не. Не се откъсвам от теб.
— Добре. Ще постоим тук няколко минути.
Изчакаха пет минути, после тръгнаха към мотела и се насочиха към стая 7. Ако ченгетата бяха тук или наоколо, вече бе прекалено късно, затова Кийт влезе сам. Нищо не изглеждаше размествано.
Ани, също влезе, заключи и сложи резето.
Той хвърли ключа на нощното шкафче, остави регистрационните номера на бюрото и я погледна.
— Ти си истинска актриса.
— А ти си удивителен. — Ани му свали очилата, отлепи мустаците му и го целуна.
Всъщност Кийт беше доволен от действията си, които някога му бяха втора природа. Сега трябваше да помисли за по-нататък, но поне знаеше за какво да мисли.
Ани разопаковаше сака си в банята. Той разтвори завесите и погледна към паркинга. Всичко изглеждаше наред, но той имаше натрапчивото чувство, че отново се намира в Източен Берлин.
До този момент бе направил каквото можеше. Дори изборът на летището в Толедо беше правилен, въпреки незначителния проблем, че бяха пропуснали последния полет. Единствената му истинска грешка бе спонтанното му решение да избягат — да се подчини на чувствата, вместо на разума си. Но през последните два месеца всъщност беше правил тъкмо това. И се чувстваше чудесно. Но трябваше да плати цената. След първата му импулсивна постъпка цялото му умение — целият план Б — целеше единствено да компенсира щетите. Той отново погледна към паркинга. „Всичко изглежда наред. Всичко е наред…“
В стаята нямаше столове, затова той седна на леглото и си събу обувките. После се замисли за сутринта. Нямаше начин да отидат на летището в Толедо, разбира се, както и на никое друго. Заповедта за издирване заради отвличане на съпруга на полицейски началник и майка на две деца беше достатъчно сериозна, за да държи нащрек всяко ченге в този и съседните щати, освен ако — както бе споменал на Ани — щатската полиция не хванеше в крачка Бакстър. Но Кийт нямаше веднага да разбере.
Най-добрата му възможност беше просто да напусне щата. А най-добрият начин да го направи бе да изчака докъм седем-осем сутринта, когато започваше нормалният, оживен работен ден, и да вземе такси до Толедо — достатъчно голям град, за да изчезнат в него. Не можеше да наеме автомобил и не искаше да открадне, за да не усложни проблемите си.
Не можеше да става и дума за влак или автобус, но имаше няколко други възможности — да наеме лимузина, чартърен самолет или лодка до някое пристанище на Големите езера извън щата. Щеше да плати в брой, нямаше нужда да разкрива самоличността си с кредитна карта, и единственият въпрос, който можеха да му зададат, беше: „Къде желаете да отидете?“
Имаше още три възможности: да позвъни в полицията, както предлагаше Ани, да се свърже с Портърови или с Чарли Адеър. Но в момента нито една от тях не му изглеждаше приемлива. Можеше да телефонира в полицията на сутринта, но Портърови нямаха нужда от повече проблеми по което и да било време, а Чарли Адеър поставяше прекалено много условия. И все пак това бяха изходи и можеше да вземе решение на сутринта.
Ани излезе от банята и той се изправи.
— Да нямаш рожден ден? — попита я Кийт.
— Не. Защо?
— Облечена си така, както си се родила.
— О! Забравих да си облека пижамата. Ужасно ме е срам. Не ме гледай.
Той се усмихна. Прегърнаха се и се целунаха.
— Кийт — каза тя, — каквото и да се случи тази нощ или утре, сега ще сме заедно.
— Имаме цялото време на света.
32.
Клиф Бакстър седеше сам в кабинета си в спенсървилския полицейски участък. Целият петнайсетчленен състав беше на крак, някои в участъка, други по пътищата.
Той пиеше кола и зяпаше отсрещната стена. Доставяше му някакво извратено удоволствие да знае, че се е оказал прав. Жена му бе лъжкиня и курва, а Кийт Ландри беше нищожество. „Знаех си.“
Безпокоеше го обаче фактът, че през последните седмици двамата някак си се бяха свързали точно под носа на неговите тъпи ченгета, бяха успели да се уговорят и да избягат. Не можеше да обвинява себе си — той го бе разбрал още от първия ден.
Нямаше проблем да открие колата на Ани. Една от екстрите на линкълна, за които тя не знаеше, беше радиоизлъчвателят, устройство за проследяване, купено от спенсървилската полиция. А приемникът се намираше в неговия автомобил.