Бакстър кимна.
— Да… добре. Съобщете ми веднага, щом научите нещо.
— Непременно. — Капитан Делсън замълча за миг. — Навярно ще искате сам да се заемете с това.
— Да… съобщете ми, когато и където ги откриете. Искам да разговарям с нея… Искам да видя дали съзнава какво извършва, преди да избяга от съпруг и две деца. Защото, ако сте прав и тя доброволно отива с онзи човек, да върви по дяволите. Но искам да го чуя от собствената й уста. Разбирате ме.
— Да.
— Добре… по дяволите. Женени сме от двайсет години… имаме син и дъщеря в колеж… в момента са си вкъщи — излъга той, — ужасно са разстроени… майка й едва не получи инфаркт. Сестра й непрекъснато плаче, баща й е бесен. Какво им става напоследък на тези жени?
— Не зная.
— Е, благодаря ви за всичко. Просто искам да поговоря с нея.
— Ще ви държим в течение.
— Ще остана тук цяла нощ. — Бакстър си издуха носа, така че да се чуе в телефона, и каза със задавен глас: — Просто искам пак да я видя. Господи…
— Добре. Успокойте се.
Той затвори и удари с юмрук по бюрото.
— По дяволите! Ще я убия! Ще разпъна на кръст онзи педал…
Вратата се отвори и сержант Блейк подаде глава.
— Всичко наред ли е, шефе?
— Да. Разкарай се оттук… не, почакай. — Бакстър се замисли за миг. — Накарай Скенли да напише заповед за арест на Ландри — за възпрепятстване на правосъдието, проникване в чужда собственост и други такива глупости. Кажи му да събуди съдия Торнсби, да го накара да я подпише и да я прати.
— Слушам, господин началник.
— Почакай! После вземи още трима души, две коли и устройството за проследяване. Тръгваме за Толедо.
33.
Докато той се събличаше, Ани седеше по турски на леглото, прегърнала плюшеното мече в скута си.
— Не съм пила хапчета — каза тя. — Споменах ли ти го вече?
— Не. Последния път не стигнахме дотам. Трябваше да ти кажа, че преди да напусна Вашингтон ми направиха изследвания. Добре съм.
— Предполагах… но трябваше да ти кажа… Не съм свикнала с… Искам да кажа, че не правя такива неща.
— Разбирам.
Тя кимна.
— Когато разбрах, че той… че ходи с други жени, си направих изследвания, после накарах гинеколога си да му каже, че не мога да пия хапчета и да нося диафрагма, затова той трябва да си слага презерватив. Беше унизително. Той ужасно се ядоса, но разбра каква е действителната причина… трябва ли да разговаряме за това?
— Струва ми се, че въпросът е приключен. — Кийт се усмихна. — От мен ли забременя?
Ани отвърна на усмивката му.
— Надявам се. Искаш ли пак да опиташ?
Той се качи на леглото, премести мечето и двамата седнаха един срещу друг. Започнаха да се галят, целуват и масажират, като удължавала любовната игра, сякаш наистина имаха цялото време на света, сякаш нямаше вероятност някой да почука на вратата.
Тя се приближи към него, приповдигна се и седна отгоре му, без да откъсва устни от неговите.
През следващия половин час, без да го съзнават, те отново се превърнаха в неопитни младежи — опипваха, проучваха, докосваха, експериментираха с орален секс и взаимно мастурбиране, преструваха се, че откриват нови пози.
— Не съм се любила така, откакто бях с онзи човек, за когото ти разказах — рече Ани. — Къде си се научил на такива неща?
— От едно шестнайсетгодишно момиче. Аз бях на седемнайсет.
— Радвам се, че не си го забравил.
— Не съм. Никога не съм забравял и нея.
Лежаха, хванати за ръце. На тавана имаше огледало и те бяха разменили няколко шеги за него, но на Кийт му се стори, че Ани е малко засрамена. Той погледна нагоре и я видя до себе си, с разсипана върху възглавницата коса и затворени очи. Изглеждаше доволна и на лицето й грееше усмивка. Като че ли спеше, гърдите й се повдигаха и спускаха, краката й бяха леко разтворени и пръстите й помръдваха — нещо, което си спомняше от едно време. Всъщност точно така си я спомняше от утрото, в което си беше тръгнал.
Той бавно седна и се огледа. Стаята бе оскъдно мебелирана и всички по-тежки предмети бяха завинтени за пода, включително телевизорът. Искаше му се да залости вратата с нещо, но тук нямаше дори стол. Хрумна му, че ако клиентите на мотела имат навик да товарят евтините мебели на пикапите си, мотелът се нуждае от по-сериозна осигуровка от онези двайсет и девет долара. Това означаваше, че служителите навярно излизат и записват регистрационните номера на автомобилите, които рядко отговаряха на написаното във формуляра. Не беше оставил шевролета пред вратата на стаята им, но на паркинга поначало нямаше много коли. Но пък блейзърът не бе стоял там и десет минути, така че нямаше смисъл да се тревожи. От опит знаеше, че не трябва нито да подценява, нито да надценява полицията. В случая не беше заложен животът му, нито съдбата на Свободния свят — можеха най-много да ги отведат в местния участък и след малко разправии всичко щеше да се оправи. Кийт не искаше да ги водят в полицията, но спокойно приемаше тази възможност. Междувременно му доставяше удоволствие мисълта, че е надхитрил Бакстър. Той погледна часовника си на нощното шкафче. Единайсет и трийсет и пет. Дотук добре.