— Не съм била толкова щастлива от последното ни лято заедно в Кълъмбъс — каза тя.
— И аз.
— Наистина ли?
— Да. Наистина.
— Мислиш ли, че животът ни оттук нататък ще е щастлив?
— Разбира се.
Тя помълча за миг, после попита:
— Но трябва да издържим тази нощ и утре, нали?
— Каквото и да се случи тази нощ или утре, даже за кратко да ни разделят, помни, че те обичам и че пак ще сме заедно. Обещавам.
Ани седна и го целуна.
— И ти го помни.
— Непременно.
Тя отпусна глава на гърдите му.
— Отново се чувствам като хлапе, сякаш не са минали двайсет и пет години, а само двайсет и пет часа.
— Чудесна мисъл.
— Хайде да се престорим, че наистина е така. Че светът зад вратата не съществува и че всичко е като едно време.
— За Бога, как успях да пропусна тези години?
— Шшт. Не си ги пропуснал. Сега съм тук. Винаги съм била тук… — Ани го потупа по гърдите. — Ето, това е важното. Винаги съм била в сърцето ти и ти в моето.
Кийт кимна и понечи да отговори, но гласът му секна и за пръв път от над две десетилетия по бузата му се плъзна сълза.
Клиф Бакстър седеше на предната дясна седалка в първия от двата автомобила. Шофираше сержант Блейк. Зад тях седяха полицаите Уорд и Круг.
На таблото пред Бакстър лежеше устройството за проследяване. Не беше връх на техниката — градският съвет не хареса цената на големия модел, който трябваше да се монтира в бус с голяма въртяща се антена на покрива и всевъзможни екрани и приставки. Представляваше обикновен високочестотен радиоприемник, който просто сигнализираше на около километър и половина от предавателя и звукът се усилваше с приближаването към него. И все пак вършеше работата, за която бе купен — да следи жена му. Устройството вървеше заедно с два малки излъчвателя и Бакстър на няколко пъти беше използвал втория, за да следи други хора за забавление, но през повечето време лежеше в бюрото му, докато в петък не му хрумна идеята да го постави в автомобила на Ландри.
Разбира се, когато започна да търси линкълна, той веднага отиде във фермата на Ландри и тъй като всеки от предавателите излъчваше на различен канал, Бакстър още преди да завие в отбивката знаеше, че там е само нейната кола. И тогава разбра точно какво се е случило.
Стигнаха до летището в Толедо. Бе решил, че това е логичната отправна точка. Обиколиха паркингите, но нямаха нужда от устройството за проследяване, защото мястото пустееше. Насочиха се към паркинга за автомобили под наем и минаха между редовете коли.
— Не виждам блейзъра — каза Блейк.
— И аз. Добре, излизаме на магистралата и завиваме надясно към Толедо.
— Ясно.
Двата полицейски автомобила поеха на изток по магистралата на летището.
Клиф Бакстър взе клетъчния си телефон и се свърза с участъка. Дежурен беше Скенли и той го попита:
— Нещо ново?
— Не, господин началник. Щях да ви съобщя…
— Да. Знам. Просто обичайна проверка.
— Да, сър.
— И както ти казах, ако се обадят от щатската полиция или откъдето и да било другаде, не споменавай къде съм.
— Да, сър.
— Просто ми съобщи и ще се върна. Недей да ги лъжеш.
— Да, сър.
— И не заспивай. — Той затвори и се обърна към Блейк. — Отбий към онзи „Шератон“.