Сержантът влезе в паркинга и отбеляза:
— Не засичаме сигнала, шефе.
— По дяволите, не вярвам на това нещо. Вярвам само на собствените си очи и уши. Хвърли ме пред фоайето и обиколи паркинга.
— Слушам, сър.
Бакстър слезе и влезе в хотела. На рецепцията стоеше привлекателна млада жена.
— Как си, скъпа? — попита той.
Тя се усмихна.
— Отлично. А вие?
— Бил съм и по-добре. Търся един тип, избягал с жена. Чу ли за това?
— Естествено. Гледах го по телевизията.
— Много добре. Надявам се, че си го получила и по факса.
— Да. — Момичето затършува из документите на рецепцията и откри факса. — Получих описанията и имената им, марката и модела на автомобила…
— И не си ги виждала, така ли?
— Не, преди около час го казах на ченгето от щатската полиция. Ще внимавам.
— Непременно, миличка.
Тя погледна униформата му и попита:
— От Спенсървил ли сте? Не е ли…
— Разбира се. Там е станало отвличането. Ако се случи да минаваш оттам, обади ми се.
— Вие сте… вие сте онзи Клиф Бакстър, чиято жена…
— Точно така.
— Ужасно съжалявам. Надявам се, че не й се е случило нищо — сигурна съм, че всичко ще е наред…
— Да, веднага щом я открия, наистина всичко ще е наред. Чао.
Бакстър излезе навън и отиде при колите.
— Няма нищо — докладва Блейк.
— Там също. Да тръгваме.
Върнаха се на магистралата и минаха покрай няколко мотела.
— Искате ли да спра? — попита сержантът.
— Не, ще продължим към Толедо и ще видим дали проклетата джунджурия няма да запищи. Ако не ги засечем, ще се върнем и ще започнем да проверяваме мотелите. Господи, никога не съм виждал толкова много мотели.
— Мислите ли, че са тук?
— Не зная. Но ако бях на негово място, щях да се скрия в района, особено ако съм подслушвал полицейските радиостанции и зная, че ме издирват. А ако не го е разбрал, ще го научи, когато го спрат. И в двата случая няма да стигне много надалеч.
— Така е. — Блейк се замисли за миг. — Не разбирам как си е мислил, че ще успее да се качи на самолета с нея, без някой да забележи, че я отвлича.
— Защо не си гледаш скапания път?
— Слушам, господин началник.
— Заплашвал я е с пистолет. Ето как. И сигурно я е упоил.
— Да, естествено.
Нямаше нищо естествено и почти всяко ченге в щата вече го знаеше, помисли си Бакстър. Истината бе, че след всичко това той не виждаше бъдеще нито за себе си, нито за кариерата си. Но за момента силата и законът бяха на негова страна и той имаше смелостта да постъпи като истински мъж. До сутринта положението щеше да се промени, затова трябваше да ги открие преди това. И тъй като с работата му като ченге беше свършено, когато ги намереше, можеше да направи с тях каквото поиска.
След няколко километра видяха в далечината високите сгради на Толедо.
Приемникът на таблото запиука — слаб сигнал, последван от тишина.
Блейк и Бакстър се спогледаха, но не казаха нищо. Фалшивите тревоги бяха нещо обичайно, особено в гъсто застроени райони. Минута по-късно устройството отново сигнализира, после пак и накрая високо запищя.
— Спри.
Сержантът отби край пътя и вторият автомобил ги последва.
Продължиха да слушат електронния сигнал. Бакстър се огледа.
— Давай напред. Бавно.
Блейк се подчини. Интервалите между пиукането се увеличиха и сигналът започна да отслабва.
— Направи обратен завой и карай назад.
— Слушам.
Излязоха на платното и спряха по средата на магистралата. Пиукането се усили.
Бакстър погледна напред и го видя.
— Хм, проклет да съм… хей, Блейк, къде можеш да скриеш игла?
— В копа сено.
— Не, в кутия с други игли. Карай натам.
Трябваха им няколко минути, за да открият тъмнозеления шевролет, и дори тогава не можеха да са сигурни, че е същият, защото нямаше регистрационни номера. Бакстър бръкна под задната броня и извади магнитния предавател — правоъгълно устройство приблизително с големината на пакет цигари и с къса антена.
— Добре… — После го изключи и пиукането от приемника в техния автомобил секна. — Какво ще кажете за това?
Блейк сияеше, Круг и Уорд с възхищение гледаха шефа си. Всички щяха да са много по-доволни, разбира се, ако бяха открили колата край някой мотел или ресторант. Кийт Ландри и Ани Бакстър очевидно не бяха в магазина на „Шевролет“. Блейк пръв отбеляза това и попита началника си: