— Къде смятате, че са отишли?
— Не са далеч.
— Може да са откраднали някоя кола оттук, шефе — отвърна сержантът.
— Възможно е… но са свалили номерата на тази. Защо им е да го правят, ако са продължили за Кливланд или някъде другаде? Не… Мисля, че са наблизо, някъде, докъдето могат да стигнат пеш, и че не са искали полицията да свърже автомобила с тях. Някой да има други идеи?
— Може да са взели такси или автобус оттук, шефе — предположи Круг. — И да са отишли в Толедо.
Бакстър кимна.
— Възможно е. Такси или автобус. Може. Но е малко вероятно. Според мен са отишли в мотел, в някое от ония места, дето стават само за чукане, оставили са си багажа и после са се избавили от колата. Онзи тип е имал късмет и е постъпил хитро, когато е видял магазина на „Шевролет“. Да. Те са някъде съвсем наблизо. Може да са на открито, но най-вероятно са в мотел, където не трябва да използват кредитна карта. Да. Добре, Круг, двамата с Уорд поемате тази страна на магистралата и започвате да проверявате мотелите обратно към летището. Ние с Блейк взимаме източната страна. Ако откриете нещо, повикайте ме. Мен и никой друг. Използвайте клетъчния телефон. Действайте.
Блейк и Бакстър потеглиха към летището, минаха покрай „Шератон“ и наближиха „Холидей Ин“.
— Продължавай — каза Бакстър. — Ще спираме само в малките мотели.
— Ясно.
Бакстър се замисли. Кийт Ландри беше задник, но се оказваше много по-умен, отколкото си бе мислил. Обаче можеше и да не е чак толкова умен. Разбираше, че отдавна не е вършил истинска полицейска работа, но след близо три десетилетия служба си спомняше нещичко и неохотно признаваше, че си има работа с професионалист. Зачуди се с какво се е занимавал Ландри и реши, че няма нищо общо с Природозащитната служба на САЩ. Но Ландри не бе предвидил вродения хищнически инстинкт на врага си. На Бакстър му липсваше опит, но интуицията му го компенсираше. Той беше най-добрият ловец в мичиганските гори. Имаше шесто чувство къде се крие животното, можеше да подуши кръвта му и да прочете мислите му, да познае дали ще избяга, или ще се бие, или пък просто ще остане замръзнало на място и ще чака съдбата си. Хората, смяташе Бакстър, не бяха много по-различни.
После се замисли за жена си и се опита да разбере как е извършила всичко това, без да я усети. Беше изпитвал подозрения, но това не бе нещо необичайно за него. Някак си го беше надхитрила. И дълбоко в себе си разбираше, че след тези двайсет години тя отлично го познава. Когато се оплакваше от нея на други жени, никога не казваше: „Съпругата ми не ме разбира“.
Не искаше да мисли за Ани и Кийт Ландри, но в известен смисъл го правеше. Понякога си я представяше — госпожа Съвършенство, госпожа Хористката, госпожа Самата добродетел — как се чука с други мъже. Това винаги бе най-ужасният му кошмар и сега се превръщаше в действителност: — Ландри и жена му лежаха някъде голи, смееха се и се любеха. Ландри беше отгоре й и тя го обгръщаше с крака. Тази мисъл го влудяваше. И правеше решението му непоколебимо.
Подминаха изключеното табло на някакъв мотел и след малко Бакстър каза:
— Чакай! Намали скоростта. Спри отстрани.
Блейк се подчини.
За миг Бакстър остана неподвижен. Бе му просветнало нещо, но не знаеше какво.
— Върни назад.
Сержантът го направи и когато се изравниха с таблото, Бакстър му нареди:
— Спри.
Слезе и закрачи към пластмасовото табло с червени букви. Когато се приближи, видя, че щекерът на акумулатора е изключен. Включи го и таблото светна. После издърпа щекера и го остави в същото положение.
Върна се в колата и каза на Блейк:
— Карай към мотела.
Сержантът отби по тясното платно и пет минути след полунощ полицейският автомобил спря пред мотел „Уестуей“.
— Почакай тук — нареди Бакстър, взе една картонена папка и влезе в малкото фоайе.
Младежът на рецепцията се изправи.
— Да, господине?
— Търся двама души, синко. — Бакстър остави папката на плота. — Чу ли за издирването тази нощ?
— Не.
— Какво гледаш по телевизията, по дяволите?
— Касета.
— Аха. Добре, откога си на смяна?