— От четири. Чакам да пристигне заместникът ми…
— Добре, тъкмо ти ми трябваш. Сега ме слушай добре. Търся тип, който кара тъмнозелен „Блейзър“. С него е имало жена, но не е влязъл тук с нея. Трябва да са дошли към девет, девет и половина, може и по-късно. Той е около четирийсет и пет годишен, висок, светлокестеняв, със сиво-зеленикави очи… и предполагам, че не изглежда зле. Виждал си го, нали?
— Ами…
— Хайде, синко. Търсим го за отвличане. Нямам на разположение цяла нощ и ще ти дам петдесетачка за услугата.
— Ами, дойде един тип… вашият човек има ли очила и мустаци?
— Не, поне последния път, когато го видях. Дай ми регистрационния му формуляр.
Служителят го откри и му го даде.
— Ето. Дойде към…
— Дай да го прочета, синко. Джон Уестърман от Синсинати с форд „Ескорт“. Видя ли колата му?
— Ами, след като се регистрира, подадох глава навън и там наистина имаше форд „Ескорт“, само че си стоеше от няколко часа. Трябва да записвам номерата…
— Известно ми е как действате на такива места. Виждал ли си зелен „Блейзър“?
— Не зная… Мерна ми се тъмен автомобил, но не се виждаше добре, пък и не беше пред стаята, която дадох на този Уестърман. Не го бях виждал преди и по-късно щях да изляза и да запиша номера, но след десетина минути вече го нямаше.
Бакстър кимна.
— Добре, коя стая му даде?
— Седма.
— Още ли е там?
— Предполагам. Взе я за цялата нощ. Току-що проверих дали не е оставил ключа, ама го нямаше.
— Ясно… — Бакстър потърка брадичката си. — Добре… значи изобщо не си виждал жената, така ли?
— Не. Не съм.
Ченгето отвори папката си и извади гимназиалния годишник на жена си, едно от малкото неща, които й бе позволил да запази, главно защото вътре имаше негова снимка. Прелисти го и откри снимките на абитуриентите.
— Прегледай ги, синко. Имай предвид, че това нещо е отпреди двайсет години, и си представи, че човекът е с очила и мустаци. Не бързай, но и не се бави.
Младежът прелисти снимките на малкия клас.
— Видя ли го?
— Аз…
Бакстър извади от джоба си химикалка и му я подаде.
— Нарисувай му очилата и мустаците.
Служителят я взе и нарисува на Кийт Ландри очила и мустаци.
— Да… това е той… мисля, че е…
— Струва ми се, че си прав, синко. Дай ми резервния ключ.
Младежът се поколеба и Бакстър се надвеси над плота.
— Дай ми скапания ключ.
След като го получи, той нареди:
— Ти само стой тук и всичко ще е наред. Ще изчезна още преди да разбереш.
— Да, господине… хм, нали споменахте…
— Проверявай си пощата.
Бакстър излезе при патрулната кола, наведе се към прозореца и каза на Блейк:
— Повикай момчетата. Пипнахме го.
— Господи!…
34.
Кийт Ландри и Ани Бакстър лежаха прегърнати. И двамата дремеха, но от време на време Ани му казваше нещо и той й отвръщаше.
Кийт се бореше със съня и подозираше, че тя прави същото. Накрая Ани включи лампата, претърколи се отгоре му и го ухапа по ухото.
— Лазя ли ти по нервите?
— Не. Харесва ми. — Той я хвана за дупето и започна да я разтрива.
— Приятно е. — След минута тя каза: — Не мога да заспя, Кийт.
— Опитай.
— Не мога. — Ани пъхна ръка между телата им и започна да го гали, докато членът му се втвърди, после го пое в себе си. — Така се успокоявам. Можеш ли да издържиш така, докато заспя?
— Предполагам — усмихна се Кийт. — Никога преди не съм опитвал.
— Обичам те.
— Обожавам те.
— Аз хъркам.
— И аз.
— Когато спя, от устата ми тече слюнка. Целия ще те олигавя.
— Смешна си.
— Обичам да ям в леглото печено пиле и пържени картофки, бърша си устата в чаршафите и се оригвам.
Той се засмя.
— Стига.
— По цяла нощ сънувам еротични сънища и получавам оргазъм.
— Мили Бо…
Тя започна да движи хълбоци нагоре-надолу.
— И след малко пак ще получа.
— О, така е стра… — Той чу нещо на вратата. Преди да успее да реагира, се разнесе трясък и резето се разби.
Секунда по-късно в стаята влетя Клиф Бакстър с пистолет в ръка.
Ани изкрещя. Кийт я отхвърли от себе си, скочи от леглото и грабна ножа си, който лежеше под телефонния указател на нощното шкафче.