Пътищата минаваха покрай купища исторически забележителности. Окръг Спенсър бе ставал арена на битки по време френските и индианските войни още преди американската революция, още преди да пристигнат предшествениците на Кийт. Той винаги се бе изумявал при мисълта за шепа англичани и французи, промъкващи се през тъмните първобитни лесове и блата, отвсякъде обградени от индианци. Защо се бяха опитвали да се изтребят едни други толкова далеч от домовете си? Разбира се, беше си мислил така като ученик — че онези войни са били върха на идиотщината, но тогава още не беше ходил във Виетнам.
Територията се бе превърнала в британска, Революцията дори не бе засегнала обитателите и мощният по онова време прираст на населението се бе обединил като окръг Спенсър през 1838 година. Мексиканската война през 1846 година бе откъснала множество мъже в милицията — повечето бяха умрели от болести в Мексико, а Гражданската война бе принесла в жертва всеки десети младеж. Окръгът се бе възстановил и бе процъфтявал, като бе достигнал зенита си по време на Първата световна война. Но след тази война и следващата световна война, с неприятните последици от бързата промяна, разрухата и упадъкът бяха настъпили навред, все още незабележими по време на детството му, но съвсем очевидни сега. Той отново се зачуди дали възнамерява да живее тук, или се е върнал само за да свърши някои стари работи?
На едно от кръстовищата преди града отби на една бензиностанция. Даваха бензин с отстъпка — не беше чувал за такава марка бензин, — а към бензиностанцията имаше пристроен магазин, една наистина интересна маркетингова концепция: скъпи маркови храни и евтин бензин със съмнително качество. Разсъди, че колата му, също като него, трябва да привиква на местна диета, така че слезе и пъхна шланга в резервоара.
Служителят, мъж с десетина години по-млад от него, се дотътри и заоглежда автомобила му, после го заобиколи, втренчи се с любопитство във вътрешността му и попита:
— Какво е това нещо?
— Кола.
Мъжът бурно се разсмя и се запляска по бедрата.
— По дяволите, виждам, че е кола. Каква кола?
— Сааб 900. Шведска.
— Каква?
— Произведена в Швеция.
— Да не ме бъзикаш?
Кийт завинти капачката на резервоара и закачи шланга на бензиноколонката.
— Окръг Колумбия, столицата на страната. Ти да не си оттам?
— Аха.
— Да не си бирник? Само преди два дни гръмнахме последния. — И отново се разсмя.
Кийт също се усмихна.
— Най-обикновен гражданин.
— Да? И просто минаваш оттук?
— Може и да поостана. — Той му подаде банкнота от двайсет долара.
Служителят се помота, докато му връщаше рестото.
— Да не мислиш да оставаш тук?
— Семейството ми е оттук.
— Значи си тъдявашен?
— Отпреди доста години. Ландри.
— О, да, сещам се. Кой точно си ти?
— Кийт Ландри. Родителите ми са Джордж и Алма. Имаха ферма долу до Овъртън.
— Аха. Махнаха се оттук, нали?
— Да. Във Флорида са.
Мъжът му протегна ръката си.
— Боб Арлс. Родителите ми притежаваха старата бензиностанция „Тексако“ в града.
— Помня. Галонът още ли е двайсет и два цента?
Боб Арлс се изсмя.
— Не, отдавна я закриха. В града вече не останаха бензиностанции. Данъците върху недвижимите имоти направо ги задушиха, наемите пък не са им по джоба, големите нефтени компании са хванали всички за гушата. Купувам на едро от всеки, който иска да се отърве от стоката си.
— И какво ми пробута днес?
— О, ти извади късмет. Горе-долу петдесет процента „Мобил“, малко „Шел“ и за подправка „Тексако“.
— Не си наливал царевичен сок, нали?
Арлс отново се изсмя.
— И малко от това също. А бе такъв е животът, няма начин.
— Продаваш ли бира?
— Че как иначе?
Арлс последва Кийт в магазина и го представи на една грубовата жена зад щанда.
— Жена ми, казва се Мери. Това е Кийт Ландри, родителите му имаха ферма край Овъртън.