Кийт заби два пръста в дясното му око. Бакстър изкрещя и се претърколи назад, скрил лицето си в шепи.
Разнесоха се припрени стъпки, чуха се напрегнати гласове и той видя, че Уорд и другият полицай измъкват шефа си навън.
Не усещаше болка, само силен екот в главата, и имаше чувството, че очите му всеки момент ще изхвръкнат от орбитите си. Пригади му се и щеше да загуби съзнание, но знаеше, че трябва да се сдържи, за да не се удави в съдържанието на собствения си стомах. Някак си успя да се претърколи на една страна чак тогава се почувства в достатъчна безопасност, за да си позволи да припадне.
35.
— Кой ден сме?
— Първо вие ми кажете името си — отвърна сестрата, — после ще ви кажа кой ден сме.
Кийт реши, че сделката е честна.
— Кийт Ландри.
Тя се усмихна.
— Днес е вторник. Докараха ви в неделя през нощта — всъщност в понеделник сутрин.
Той погледна към слънцето през прозореца.
— Сутрин ли е, или следобед?
— Мой ред е да задам въпрос. Кой е президент на Съединените щати?
Кийт й каза и прибави:
— Той е чудесен човек. Миналата седмица си побъбрихме с него.
Сестрата се намръщи.
Той разбра, че отговорът не е подходящ за ранен в главата пациент.
— Майтапя се.
Тя кимна.
Кийт се опита да седне, но жената го спря с ръка на рамото му.
— Лежете неподвижно, господин Ландри.
Беше към трийсет и пет годишна, пълна, с добродушно лице, но достатъчно опитна, за да е строга, ако пациентът й започне да се закача.
— Колко е часът?
— Осем и петнайсет сутринта. Бяхте в безсъзнание около трийсет и шест часа.
— О… — Виеше му се свят и всичко го болеше, но иначе му се струваше, че е наред. Помъчи се да си спомни точно какво се е случило и успя да възстанови отделни моменти, но паметта му бе като строшена порцеланова чаша, чиито парчета трябваше да залепи едно за друго.
— Какъв е адресът ви? — попита сестрата.
Той й каза, а тя продължи да му задава подобни въпроси. Записваше отговорите му на лист хартия. Искаше му се да помисли за случилото се, но жената не спираше. Накрая си спомни последните една-две минути преди да изгуби съзнание и спусна ръка под завивките между краката си.
— Добре съм — каза Кийт.
— Да. Жизнените ви признаци са наред, отговорите ви също…
— Чудесно. Тръгвам си. — Той понечи да седне и тя отново сложи ръка на рамото му.
— Не мърдайте, господин Ландри, иначе ще се наложи да повикам помощ.
— Добре. Кога мога да си отида?
— Когато ви изпишат лекарите. В момента неврологът е на визитация.
— Ясно. Къде са ми вещите?
— В онзи шкаф.
— Телефонът работи ли?
— Не. Искате ли да наредя да го включат?
— Да, моля ви. Знаете ли какво ми се е случило? — попита я Кийт.
Сестрата забави отговора си.
— Разбрах, че са ви нападнали.
— Точно така. Бях с приятелката си. Знаете ли нещо за нея?
— Не, освен че в багажа ви има някои женски неща. — Тя замълча за миг. — Докара ви полицейска линейка. Полицаите са направили списък на всичките ви лични вещи и ги донесоха тук. Ако се безпокоите, по-късно можем да ги прегледаме заедно.
— Не. Трябва ми само портфейлът. Бихте ли ми го донесли?
— По-късно.
Той се замисли, после я попита:
— Полицията иска ли да ме разпита?
— Да, помолиха да им съобщим, когато сте в състояние.
— Добре. Но не днес.
— Ще видим.
— Какво е състоянието ми?
— Ами… благоприятно.
— Прегледаха ли ме на скенер?
— Да. Имате фрактура на челото, някои вътрешни възпаления… докторът ще ви обясни всичко.
Кийт продължи да я разпитва, но сестрата очевидно не желаеше да му дава конкретна информация и само описа най-общо нараняванията му — травми на слънчевия сплит, дясното рамо, лявата ръка и главата, няколко контузии и така нататък. Той реши, че ако успее да се изправи и облече, ще е достатъчно добре, за да си тръгне.
— Къде всъщност се намирам? — попита я Кийт.
— В окръжна болница „Лука“ край Толедо.
Кийт кимна. Намираше се в ръцете на местната власт и това включваше полицията, която го смяташе или за жертва, или за беглец, а може би и за двете.