— Ще попитам доктора дали можете да приемате твърда храна — каза тя. — Искате ли да закусите?
Той беше гладен, но в момента трябваше да се преструва на болен и немощен. Всъщност наистина се чувстваше слаб, но освен главоболието, като че ли бе наред.
— Искам само да поспя — отвърна Кийт.
— Добре. По-късно ще се върна с невролога.
— Чудесно. Но сега имам нужда от малко сън.
Сестрата излезе и той седна в леглото. По някое време полицията щеше да поиска от болницата документ, че е в състояние да го задържат, и щяха да го прехвърлят в затвор или на друго подобно място. Не знаеше какво е нито юридическото, нито медицинското му състояние, но нямаше време за губене. Въпреки главоболието и виенето на свят трябваше да се измъкне оттук, да отиде в Спенсървил и да открие Ани.
Той откачи двете интравенозни системи и от вените му потече кръв. На шкафчето имаше марля и лейкопласт и Кийт бързо си направи превръзки. Спусна крака от леглото и бавно се изправи. Коленете му трепереха, но успя да направи няколко неуверени крачки из стаята.
На съседното легло спеше възрастен мъж. Кийт придърпа завесите около двете легла, за да не се виждат от отворената врата и в същото време да може да наблюдава сестринската стая наляво.
После отвори вградения в стената шкаф и откри куфара и сака си, наред с дипломатическото си куфарче и голяма найлонова торба, пълна с мъжки и дамски дрехи и тоалетни принадлежности. Извади куфара, изхлузи болничната нощница и бързо облече синия си костюм от италианска коприна.
В найлоновата торба намери дънките, ризата и якето, които беше носил в неделя, но портфейла и регистрационните номера ги нямаше. Явно ги бяха взели полицаите. На дъното на торбата видя кафяво-бялото плюшено мече. За миг го поддържа в ръце, после го пусна вътре.
Отвори куфарчето си, останало отключено, след като Ани беше извадила очилата и мустаците. Ченгетата несъмнено го бяха преровили, но като че ли всичко си бе на мястото. Под фалшивото дъно откри паспорта си и неколкостотин долара в различни банкноти. Прибра парите в джоба на сакото си, върна всичко друго, освен куфарчето в шкафа и го затвори. После бързо и решително излезе в коридора, огледа се в двете посоки и видя, че асансьорите са надясно. Влезе в първия заедно с неколцина болнични служители и се спусна във фоайето.
На два стола един срещу друг седяха униформен полицай, който четеше вестник, и мъж в цивилен костюм, навярно детектив.
Кийт излезе навън, забеляза такси, вмъкна се на задната седалка и каза на шофьора:
— За летището, моля.
Потеглиха по магистралата. Движението в двете посоки бе натоварено, но щяха да се отдалечат от Толедо сравнително бързо. На дневна светлина крайпътните сгради изглеждаха различно и Кийт видя отдясно магазина на „Шевролет“, но не забеляза блейзъра си. Малко по-нататък от отсрещната страна на пътя зърна таблото на мотел „Уестуей“.
Не беше сигурен как ги е открил Бакстър, но предполагаше, че издирването е било достатъчно интензивно, за да стигнат до единствената следа, която бе оставил: разговорите на летището, довели до претърсване на района и накрая до мотела. Америка в никакъв случай не беше полицейска държава, но разполагаше с много повече хора, модерна техника и средства, отколкото която и да е известна му диктатура. Въпреки това само лошият късмет на летището бе променил резултата толкова бързо и цялостно.
Кийт знаеше, че ако мисли прекалено много за това, ако се поддаде на яростта и чувството за вина, няма да успее да направи каквото трябва. Изхвърли този въпрос от ума си и се замисли за следващите си ходове. Нямаше да има много възможности. Но му трябваше само още една.
Таксито пристигна на летището и шофьорът попита:
— Накъде?
— Просто спрете ей там, до таблото на „Ю Ес Еър“.
Даде му двайсетачка, взе рестото и му остави бакшиш.
После влезе в терминала, завъртя се и излезе през друга врата. Застана на тротоара и си погледна часовника. Приличаше на бизнесмен, току-що пристигнал със сутрешен полет. През годините често бе идвал на това летище и знаеше какво трябва да направи. Без да обръща внимание на опашката от таксита, Кийт се обърна към един от носачите.
— Някой наоколо да търси далечен курс?
— Естествено. Закъде сте?
— За Лима.
— Добре. — Човекът даде знак на един микробус, спрял на паркинга оттатък рампата, и попита: — Имате ли багаж?