— Невероятна история.
— Ти го каза. Сега пък викат, че жената се била върнала при семейството си. Пък щатската полиция твърди, че съпругът, началникът, бил в… как го викаха…
— В шок ли?
— Да бе, да, ама… в уединение. Бил в уединение. Спотайвал се. Нали ти е ясно?
— Да.
— И какво мислиш? Двама са били, нали? Това обяснява всичко. Ченгетата викат, че не знаели какво е станало. Голяма мистерия. По дяволите, имат оня управител на мотела, имат и другия, дето са го пребили. Знаят, ама не искат да кажат. Понякога правят така. Има нещо странно. Как е избягала жената? Знаеш ли какво си мисля? Съпругът е платил откуп. Ченгетата не искат да издадат, че друго ченге е платило откуп. Нали така?
— Възможно е.
— Трябваше да стана ченге. Хей, искаш ли кафе? Ей там има едно заведение.
Да, искаше кафе, искаше храна, искаше да се избави от тридневното стърнище, да си измие зъбите и да се изкъпе, но отвърна:
— Не, бързам.
— Ясно.
Около половин час след като бяха тръгнали Кийт видя изхода за шосе 15, което водеше на запад.
— Отбий тук.
— Тук ли?
— Трябва да взема някои документи от един адвокат.
— Добре… къде е това?
— Не съм сигурен. Имам указания. Ако отнеме много време, ще ти дам още пари.
— Няма проблем.
Поеха на запад по шосе 15 и Кийт упъти Чък по обиколни пътища, които по-късно младежът едва ли щеше да си спомни.
— И си запомнил всичко това, а? — попита Чък.
— Естествено.
— В кой град е?
— Във ферма. Адвокатът живее във ферма.
— Добре.
Излязоха на окръжно шосе 22 и когато наближиха фермата, Кийт разбра, че нещо не е наред. Нямаше никаква къща.
Той застана пред овъглените останки от онова, което някога бе негов дом, дом на баща му и дядо му.
— Господи… — рече Чък, — мислиш ли, че са се спасили?
Кийт не отговори. Погледна към другите сгради, които бяха непокътнати, после към безкрайното царевично поле, тъмносиньото небе и далечните върхари на дърветата.
— Какво ще правим сега? — попита Чък.
На Кийт му се искаше да седне на земята и да гледа пепелището, докато слънцето не залезе. Но трябваше да направи нещо друго.
От бягството му от болницата беше минал малко повече от час. Нямаше да открият отсъствието му незабавно и първо щяха да го търсят в сградата, после щяха да съобщят на полицията. Дотогава му оставаше известно време. А и някой трябваше да се сети да уведоми спенсървилската полиция, която на свой ред не бе известна с бързите си реакции. И все пак първо щяха да дойдат тук. Той скочи обратно в буса.
Чък седна зад волана.
— Накъде?
— Към Спенсървил.
36.
— Хей — отбеляза младежът, когато стигнаха в града, — ето го участъка. Какво съвпадение, а? Искам да кажа, идваш чак от Ню Йорк и се озоваваш тук, където е станало отвличането. Хубаво градче. Къде е кантората на тоя адвокат?
— В другата му къща. Завий тук.
Кийт го упъти към северната част на града и след няколко минути бяха на Уилямс Стрийт. Не очакваше Ани и Клиф Бакстър да са там, просто да си седят и да се опитват да разрешат противоречията си. Бяха се „уединили“, а Уилямс Стрийт не беше уединена. Бусът подмина къщата и Кийт видя белия линкълн в отбивката, но нямаше никакви други признаци за живот, нито че сградата е под наблюдение.
— Спри тук — каза той.
Чък спря до тротоара.
Може би спенсървилската полиция вече знаеше за бягството на Кийт Ландри от болницата и в такъв случай първо щяха да си помислят, че се опитва да напусне щата. Но после щяха да предположат, че се е насочил обратно към Спенсървил, макар да беше малко вероятно. И все пак щяха да са нащрек и да държат фермата под око. Но Кийт знаеше две места, на които нямаше да го очакват — в полицейския участък и в дома на Бакстър.
Той слезе от буса.
— Връщам се след десетина минути. — Кийт взе куфарчето си и закрачи към къщата. Утрото бе студено и по верандите нямаше никой. Улицата пустееше. Мина по отбивката и заобиколи отзад. Ако от съседните прозорци наблюдаваше някой, синият костюм и куфарчето щяха да са достатъчни, за да го уверят в почтеността на притежателя им.