В дъното на двора имаше кучкарник, но Кийт нито забеляза, нито чу кучета.
Качи се на задната веранда, отвори мрежата и натисна бравата, но беше заключено. Погледна към двата съседни двора и към прозорците на околните къщи, но не видя никого през гъстите живи плетове. Задържа мрежата с крак, строши прозореца с ръба на куфарчето си, пъхна ръка вътре и отключи. После бързо се вмъкна в кухнята и затвори вратата.
Огледа се и забеляза, че всичко е чисто и подредено. Отвори хладилника и видя, че е почти празен, което едва ли бе нещо обичайно. Явно Бакстърови бяха заминали и известно време нямаше да се върнат.
Кийт слезе в мазето и включи лампата. От стените го гледаха няколко десетки животински глави. Имаше стойка за оръжие, която можеше да побере дванайсет пушки, но сега нямаше нито една.
Върна се горе и провери в трапезарията и дневната. Отвори килера в антрето. Вътре имаше само мъжки шлифер, униформено полицейско яке и две дамски палта. Всички неофициални и топли зимни дрехи липсваха.
Той се качи на втория етаж, надникна в стаите на децата, после влезе в кабинета и го претърси, като взе със себе си бележник с телефони. След това отиде в спалнята и отвори двата гардероба. На летвата в единия висяха само официални дамски рокли. В другия имаше четири полицейски униформи — две летни и две зимни. Чекмеджетата на шкафа бяха отворени и повечето бельо го нямаше. Кийт знаеше къде са отишли и според онова, което бяха взели със себе си, наистина щяха да отсъстват дълго, навярно завинаги. По-важно обаче бе, че ако можеше да се съди по липсващите й дрехи, изглежда, Ани беше жива и мъжът й нямаше намерение да я убие.
Кийт влезе в банята и видя, че аптечката е отворена. На мивката имаше кървава хавлиена кърпа, а на плота бяха оставени кутия марля, бинт и шишенце йод. На пода лежеше тъмнокафявата униформа на Бакстър. По панталоните имаше засъхнала кръв.
Само един-два сантиметра наляво или надясно, и може би мъничко по-дълбоко, и щеше да е засегнал бедрената артерия. Още по-добре щеше да е, ако бяха успели да стигнат на летището в Толедо един час по-рано. Вече щяха да са във Вашингтон. А ако в четвъртък не бе заминал за столицата с Адеър, двамата с Ани вече щяха да са в Рим. И така нататък. Нямаше никаква полза да мисли за това. Важното беше, че са живи и че съдбата им дава още един шанс да са заедно.
Той вдигна от пода окървавените панталони на Бакстър и се върна в спалнята. Подобно на останалите стаи в къщата, тя бе в провинциален стил — дъбови мебели, ковьорчета по стените, крепонени завеси и сухи цветя. Дойде му наум, че въпреки неуспешния си брак или навярно тъкмо заради него, Ани е отделила много време и внимание на дома си, на малките детайли, на дреболиите, излъчващи уют и топлота. Предполагаше, че го е направила от гордост или заради децата и приятелите си, но и от копнеж за живот, който по някакъв начин отразява създадената от нея мила обстановка. Кой знае защо, това му се стори тъжно и обезпокоително.
Нямаше какво да прави тук, знаеше го, и информацията, която можеше да открие, навярно не си заслужаваше риска. Но разбираше, че е трябвало да дойде, за да надникне в живота на Клиф и Ани Бакстър, двама души, които повече от всички други толкова цялостно бяха променили неговия живот.
Клиф Бакстър, който в училище никога не бе канен в дома на Ландри, съвсем наскоро беше проникнал в него и в известен смисъл, каза си Кийт, това престъпление бе по-тежко от опожаряването на къщата или дори от случилото се в мотела. Самият Кийт никога не беше имал намерение да подпалва къщата на Бакстър, защото в нея бяха вещите на Ани и нейните деца. Но чувстваше, че трябва да остави някакво доказателство за присъствието си, някакъв символ на презрение — макар и не за да го види Клиф Бакстър, защото Кийт вече бе решил, че той никога повече няма да види тази къща. Искаше да направи нещо за самия себе си и за историята.
Кийт критично огледа творението си в дневната. На фотьойла в дневната седеше чучело на Бакстър, направено от окървавената му униформа, натъпкана с хавлиени кърпи и чаршафи. От шията му стърчеше препарирана вълча глава.
Казваше си, че не е луд, че ударът по главата не е повлиял на разсъдъка му. Но не беше и същият човек както преди Клиф Бакстър да разбие вратата на мотелската стая. Погледна вълчата глава. Белите зъби и изцъклените очи го хипнотизираха за миг и разбра, че за да убие това нещо, ще трябва да стане като него. Явно ангелът в душата му бе прогонен и той усещаше, че черният вълк отново се надига в сърцето му.