— Взе ли каквото ти трябваше? — попита Чък.
— Да.
— Сега към Лима, така ли?
— Първо трябва да се отбием на още няколко места.
Кийт го упъти към близкия паркинг, извади от джоба си шейсет долара и му ги подаде.
— Вземи това засега.
— Няма нужда, приятел. Знам, че ще си платиш.
Кийт остави парите на таблото.
— Човек никога не знае, Чък. Иди да си вземеш нещо за ядене. Имаш ли дребни?
— Естествено. — Младежът му даде шепа монети. Кийт слезе и отиде до една от телефонните кабини, докато Чък се насочи към магазина за хранителни стоки. Кийт набра номера. Не бе много добре физически, но след като знаеше, че Ани е жива, психически се чувстваше много по-силен, макар да не си позволяваше да мисли какво е преживяла.
— Ало?
— Аз съм, Тери.
— Господи Боже! Кийт, Кийт, къде си?
— На път. Къде е Ани?
— Не зная. Върнаха се в Спенсървил, тя ми се обади и каза, че заминавали за известно време, за да останат заедно и да поговорят за всичко. Спомена, че отивали във Флорида.
Кийт знаеше, че не са си взели дрехи за Флорида.
— Как ти се стори тя?
— Всичко беше лъжа. Проклет да е, той сигурно е бил насочил пистолет към главата й. Копеле гадно. Позвъних в чатъмската полиция, но ми отговориха, че без доказателства не можели да направят нищо и че трябвало да съобщя в спенсървилския участък…
— Зная. Виж, Тери, ще я открия и ще я доведа. Кажи ми къде според теб са отишли.
— На Сивото езеро.
— И аз мисля така. Не ти ли намекна нещо по телефона?
Последва кратко мълчание.
— Да, каза нещо… че щели да минат през Атланта. Тогава си спомних, че така се казва окръжният център на окръг Монтмъренси в Мичиган по пътя за Сивото езеро. Смятам, че са отишли там, но звъних няколко пъти и ми отговаря само телефонният секретар. Така че не зная…
— Добре. Мисля, че са там.
— Лари иска да отиде…
— Не. Бакстър е въоръжен и опасен. Аз ще се погрижа за това чрез тамошната местна полиция.
— Полицията няма да направи нищо, Кийт. Тя му е съпруга. Постоянно ми го повтарят.
— Ясно.
— Какво се случи? Мислех си, че се качвате на самолета.
— Това е дълга история, но накрая ни хвана полицията.
— По дяволите!
— Да. Когато я отведоха обаче, Ани беше добре.
— Но сега със сигурност не е. Баща ми не остави щатската полиция на мира и нае адвокат, но… не мога да повярвам, че онова копеле просто я е отвлякло…
— Кога ти позвъни Ани?
— В понеделник привечер, към шест. Каза, че променила решението си да тръгне с теб, че двамата с Клиф си били вкъщи, че си събрали багажа и се готвели да заминат за Флорида. Щяла да се свърже с децата в училище и да им каже, че всичко е наред, че с баща им отиват на почивка. Но аз после им позвъних и те изобщо не я бяха чували — рано сутринта разговаряли само с баща си. Затова пак позвъних на Ани, но ми отговориха от полицията. Попитах ги какво става и те ми обясниха, че обажданията у Бакстърови автоматично се прехвърляли… затова после баща ми отиде в участъка и там му казали, че Клиф и Ани са заминали за Флорида. Пълна измама.
— Добре, направи ми една услуга — недей да приказваш много и казвай на всички същото, което и на мен. Не искам да подплашвам Клиф, ако са там. Става ли?
— Става…
— Как изглежда къщата, Тери?
— О, Божичко… Била съм там само няколко пъти… има островръх двускатен покрив, от тъмно дърво е и не е на самия бряг на езерото.
— От коя страна е?
— Чакай да помисля… от северната. Да, от северната страна и можеш да стигнеш дотам само по един черен път през гората.
— Добре. Поздрави Лари. Довечера ще ви позвъня от Мичиган.
— Обещаваш ли?
— Знаеш, че ще го направя, Тери. И извинявай, че…
— Не се извинявай. Ти направи всичко възможно. Онова копеле е истински дявол, кълна ти се.
— Ще ти донеса рогата и опашката му.
Тя се опита да се засмее.
— О, Господи… Бих го убила аз, ако можех… Кийт?
— Да?
— Ако Ани не може да е с теб, по-добре да е мъртва, отколкото да остане при него. Страхувам се.