— Обещах й, че пак ще сме заедно. Тя го знае.
— Моля се на Господ да си прав.
— Довечера пак ще се чуем. — Той затвори, погледна в бележника, който бе взел от кабинета на Бакстър, и набра друг номер.
Отговори му телефонен секретар и се разнесе гласът на ченгето:
— Тук е хижата на големия шеф Клиф. В момента няма никой. Ако знаеш къде кълве рибата или къде се крият елените, остави съобщение.
Кийт се изкушаваше да го направи, но се отказа.
В тефтерчето откри номерата на клетъчните телефони в десетте патрулни автомобила на спенсървилската полиция, както и тези на пейджърите на петнайсетчленния й състав. Набра един от тях и зачака.
Телефонът иззвъня.
— Полицай Скенли? — попита той.
— Кой е?
Кийт разбра, че Скенли се обажда от клетъчния си телефон.
— Кийт Ландри.
Последва мълчание.
— Откъде знаете номера ми? — накрая попита полицаят.
— Няма значение. Сам ли сте?
— Да! Патрулирам. Всъщност точно вас търся.
— Ами, ето ме.
— Къде сте?
— Хайде аз да задавам въпросите. Имате ли приятел в градския съвет?
Нова пауза, после Скенли отвърна:
— Възможно е.
— Той е и мой приятел.
— Зная.
— Нуждая се от помощ.
— Предполагам. Изненадан съм, че сте жив.
— Искате ли да ми помогнете?
— Почакайте да спра колата. — Минута по-късно Скенли отново се обади: — Добре. Вижте, Ландри, има заповед за ареста ви.
— В какво ме обвиняват?
— В най-различни неща. Всякакви глупости. Подписана е от съдия Торнсби, а той подписва всичко, което му даде Бакстър. Но няма обвинение в отвличане. От друга страна, току-що получихме съобщение от щатската полиция да ви издирваме като свидетел.
— На какво?
— Вие си знаете. На онова, което се е случило в мотела.
— Вие бяхте ли там?
— Не. Бакстър не би ме използвал за такова нещо, а и аз нямаше да се съглася. Но бях дежурен в участъка. Онова, което видях, не ми хареса.
— Какво сте видели?
— Ами… по дяволите, аз съм ченге, Ландри, а вие сте беглец…
— Добре ли спите нощем?
— Не.
— Скенли, ясно ви е, че Бакстър е нарушил закона и че когато се разхвърчат лайната, той ще повлече със себе си всички ви. Изобщо не му пука за вас.
— Няма нужда да ме убеждавате.
— Как се чувстват другите?
— Уплашени са. Но са доволни, че го няма.
— Той звъни ли в участъка?
— Възможно е. Но ако го прави, разговаря само с Блейк.
Помълчаха няколко секунди, после Скенли каза:
— Добре, към два часа сутринта в понеделник бях дежурен. Бакстър пристигна заедно с тримата, които взе със себе си — никакви имена, нали? И с тях беше… тя. Той я вкара в участъка — беше й сложил белезници, за Бога! — и я затвори в една от килиите. Левият му крачол беше подгизнал от кръв и куцаше. Виждаше се, че го боли, и дясното му око също беше окървавено, сякаш някой го е мушнал с нещо, и псуваше като каруцар. Както и да е, после излезе с едно от момчетата, а другите двама останаха тук. Те ми казаха, че сте се опитали да му отрежете топките. После, около час по-късно, Бакстър се върна с личната си кола. Беше цивилен. Отведе я, както си беше с белезници. Видях, че в колата е пълно с дрехи и разни неща. Отзад бяха трите му кучета.
Кийт кимна.
— Къде са отишли?
— Не зная. Чух нещо за Флорида. Но го видях да завива на юг по Честнът Стрийт и си спомням, че се зачудих защо не се насочва на изток, за да излезе на магистралата.
— Защото първо се е отбил във фермата ми.
— Да… научих. Съжалявам.
— Някой ходил ли е да ме търси в дома на Портърови?
— Да. Уорд. Портърови ги няма, но Уорд патрулира наоколо.
— Колко души са в колата?
— Само той. Трябва да покрием голям район. Мислят си, че сте тръгнали насам. Вдигнаха на крак всички нещатни шерифи, свикаха и конната полиция. Не са го правили от пет години, когато изчезна едно хлапе. В момента двайсетина нещатни шерифи патрулират с личните си автомобили, конните са също толкова. Вижте, ако не сте в окръг Спенсър, недейте да идвате.
— Благодаря. Няма. Тя как изглеждаше? — попита Кийт.
Скенли не отговори веднага.
— Както можеше да се очаква. — Той отново замълча, после прибави: — Имаше синина на лицето… нали разбирате, когато беше в килията, исках да поговоря с нея, но другите двама бяха там и аз се чувствах ужасно. Просто си седеше, не плачеше, не викаше, сякаш беше над всичко това, и когато поглеждаше към мен или другите, в очите й нямаше омраза, нищо такова… просто ни съжаляваше…