— Добре… благодаря. Ако се стигне до съд, няма да забравя услугата ви.
— Благодаря, Ландри. Ужасна ситуация. Не разбирам как другите трима, които си мислех, че познавам, са могли да го направят.
— Когато научим, ще сме решили повечето от световните проблеми. Ще кажа някоя добра дума за вас на пастор Уилкс.
Скенли се засмя, после каза:
— За ваша информация, Бакстър е поставил проследяващо устройство на шевролета ви.
„По дяволите!“
— Какъв цвят е неговият форд? — попита Кийт.
— Черен. — Полицаят му даде регистрационния номер и прибави: — Зарежете тая работа, Ландри. Стойте надалеч оттук. Търсят ви, а Бакстър отдавна го няма.
— Да, но може би и аз ще замина за Флорида.
— Следващия път ще ви убие. Другите момчета, които бяха с него, казват, че оная нощ едва успели да му попречат.
— Още веднъж благодаря. — Кийт затвори и се върна в буса. Чък пиеше нещо безалкохолно и ядеше поничка.
— Има и за тебе — каза младежът.
— Благодаря. Карай наляво.
— Няма проблем. — Чък излезе от паркинга и отбеляза: — Това не е пътят за Лима.
— Не. На онзи светофар пак наляво.
— Ясно. Не искам да ти се бъркам, но имам чувството, че нещо те безпокои.
— Не, добре съм, Чък. Всъщност телефонният разговор, който току-що проведох, възвърна вярата ми в човешката раса.
— Наистина ли? Съжалявам, че съм го пропуснал.
— Но внимавай да не пропуснеш завоя. Давай наляво.
Поеха на юг навътре в окръга.
Кийт се замисли за получената от Скенли и Тери информация. Ако хронологията на полицая бе вярна, а тя най-вероятно беше такава, в понеделник вечер Ани не бе телефонирала на сестра си от Спенсървил, а от Сивото езеро. Ако бяха тръгнали от града към три през нощта, Бакстър трябваше да е пристигнал в хижата към девет-десет, след като се беше отклонил, за да подпали къщата във фермата. На сутринта бе позвънил на децата си от езерото, после беше накарал Ани да се обади на сестра си, навярно след като бе разбрал, че тя трябва да потвърди версията му поне пред един член на семейството си. Кийт отново си помисли, че Бакстър е не само жесток, но и хитър. Ужасна комбинация.
Нямаше представа какво става на Сивото езеро, но знаеше, че копелето не я е завело там, за да се помирят. Опита се да намери известна утеха в уверението на Ани, че може да се справи с него. Но всъщност след онова, което мъжът й беше видял — жена си и любовника й голи в леглото, — Кийт бе убеден, че Бакстър е превъртял. Ако му беше останала и капка здрав разум, нямаше да отвлече собствената си съпруга и да остави след себе си такава каша, а щеше да остане, за да спаси работата и репутацията си. Очевидно беше разбрал, че с него е свършено и че няма какво да губи.
Той нямаше да я убие, не. Но щеше да я накара да съжалява, че не е мъртва.
Кийт упъти Чък към магистралата, после продължи да го насочва.
— Откъде познаваш този район толкова добре? — попита младежът.
— Тук съм роден.
— Да не се майтапиш? Значи си от Охайо! Дай лапа, приятел!
Кийт бе принуден да затвърди новото приятелство и двамата си стиснаха ръце.
Няколко минути по-късно наближиха дома на Портърови. Не се забелязваха нито полицейски автомобили, нито други коли.
— Спри тук, Чък.
Младежът спря в отбивката.
— Благодаря, приятел — каза Кийт. — Дотук съм.
— Това не е Лима.
— Не. Дадох ти шейсет, ето ти още двайсет. Ще се видим следващия път, когато дойда в Толедо.
— Дано. Благодаря.
— Страхотен бус имаш — каза Кийт.
— Нали?
Кийт бързо се насочи към задната част на къщата. В градината нямаше никого, но задната врата не беше заключена. Той влезе вътре и извика, но не получи отговор. Остави куфарчето си на кухненския плот, заключи вратата, после излезе в коридора и направи същото с предната.
Върна се в кухнята, отвори хладилника, взе си бутилка портокалов сок и парче кейк и го изяде. Усети, че стомахът му се надига, но успя да не повърне. Определено не се чувстваше добре и действаше само на адреналин и омраза.