Нямаше представа къде са Портърови и кога ще се приберат, но всъщност се радваше, че ги няма.
По някое време спенсървилската полиция, шерифите или конните ченгета щяха да се появят и се налагаше да побърза. До северен Мичиган имаше близо петстотин километра път. И за играта, която бе започнал, му трябваше пушка, автомобил, дрехи и други неща.
Кийт излезе в предното антре и започна да се качва по стълбището. В този момент на вратата се почука.
Той бързо отиде в дневната и надникна през прозореца. Пред къщата беше спрял автомобил на спенсървилската полиция.
В колата нямаше никого, така че въпросът бе колко ченгета има наоколо. Според Скенли полицаите патрулираха по един. Отново се почука, този път по-настоятелно.
Нямаше нужда да отговаря, разбира се, но ако беше някой от мъжете, придружавали Бакстър в мотела, Кийт искаше да му каже едно „здрасти“ и може би да вземе назаем автомобила и оръжието му.
Той погледна крадешком през прозореца и видя Кевин Уорд, застанал с пъхнати под колана палци. Не изглеждаше много нащрек.
Кийт отиде до вратата и я отвори.
— Здрасти.
Преди ченгето да успее да реагира, той заби юмрук в слабините му и когато Уорд се преви надве, го вмъкна вътре, затвори с ритник вратата и силно го удари по тила с ръба на дланта си. Полицаят се строполи на пода и почти изгуби съзнание.
Кийт взе белезниците му, закопча едната гривна за дясната му китка, а другата за тръбата на радиатора. После свали колана с кобура му и го взе.
Уорд започна да идва на себе си.
— Мен ли търсеше? — попита го Кийт.
Ченгето се претърколи по хълбок. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че е закопчан за тръбата.
— Гаден скапаняк…
Кийт извади служебния му револвер, прицели се в главата му и вдигна ударника.
— Къде е шефът ти?
— Върви на майната си.
Кийт стреля в дъсчения под пред лицето на Уорд и полицаят подскочи.
— Във Флорида! — извика той. — Замина за Флорида!
— Къде във Флорида?
— Не знам…
Кийт отново стреля в пода.
— Стига! Замина за… Мисля, че е в Дейтона. Да, в Дейтона е.
— Къде в Дейтона?
— Аз… не ни каза.
— Добре. Тя с него ли е?
— Да.
— Беше ли ти забавно в мотела?
— Не.
— Стори ми се, че ти е забавно.
— Бях си глътнал езика от страх.
— Обаче не толкова, колкото сега.
— Не. Виж, Ландри, просто изпълнявах заповед.
— Всеки път щом чуя тези думи, ми се иска да убия онзи, който ги е изрекъл.
— Чакай малко. В ръцете ти съм. Казах ти каквото зная. Изобщо не ми пука, можеш да идеш в Дейтона и да пречукаш онова копеле. Мразя го.
— И той много не си пада по теб. Нали видя жена му гола. За теб е по-добре да го убия, иначе с кариерата ти е свършено.
Кийт прибра револвера в кобура и се заизкачва по стълбището. Ако имаше късмет, Уорд знаеше, че Бакстър е на Сивото езеро и щеше да му позвъни, за да съобщи, че се е проявил като добро момче и е пратил Ландри във Флорида. Така или иначе, това нямаше особено голямо значение, но човек никога не трябваше да пропуска възможността да пусне някоя и друга заблуждаваща следа.
Влезе в спалнята. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи, леглото не бе оправено и нищо не си беше на мястото. Кийт легна на пода и бръкна под леглото с надеждата, че Гейл е приела думите му буквално и е оставила пушката там, но нямаше нищо. Той се огледа. Всъщност оръжието можеше да е на пода и да не го види в цялата бъркотия, затова заобиколи от другата страна и пак погледна под леглото. Отново нищо.
— Това ли търсиш? — разнесе се мъжки глас.
Кийт се изправи срещу дулото на собствената си М–16, опряна на ръба на матрака.
— Здравей, Чарли.
Чарли Адеър хвърли оръжието на леглото и каза:
— Изглеждаш ужасно.
— Благодаря. Ти също.
— Наистина ли те чух да нападаш представител на закона на долния етаж?
— А, не, така го заварих.
— Много умно — да го накараш да ти разкаже оная история за Флорида и да знаеш, че те не са там. Адски си добър в оперативната работа. Винаги съм си мислил, че зад бюрото дарбите ти отиват на вятъра.
— Нали постоянно ти го повтарях. — Кийт нямаше представа откъде Чарли Адеър е разбрал, че Бакстър и Ани не са заминали за Флорида. Не знаеше и как се е появил в къщата на Портърови.