Жената кимна.
Кийт отиде до хладилника. Видя две вносни марки бира, „Хайнекен“ и „Корона“, но за да не изглежда съвсем чужд на Арлс, взе един пакет с шест кутии „Коорс“ и друг с „Ролинг Сток“. Плати на Мери, после Арлс го последва навън.
— Търсиш ли работа?
— Като че ли.
— Тук наистина е доста трудно. Фермата още ли е твоя?
— Да, но земята е дадена под наем с договор.
— Добре. Грабвай парите и бягай. Фермерството е последната работа, с която си струва да се захваща човек.
— Толкова ли е зле?
— Колко имаш? Четиристотин акра? Това е чиста загуба. Ония баровците, с по четири хиляди акра, с различни култури и добитък, те са на кяр. Видях един от тях да кара „Линкълн“. Много е гъст с японците и търговците на зърно в Моми. Къде си отседнал?
— В къщата.
— Да? Госпожата тъдявашна ли е?
— Тук съм сам — отвърна Кийт.
Арлс усети, че вече прекрачва рамките на добрия тон.
— Е, желая ти късмет.
— Благодаря. — Кийт сложи бирата в багажника и се качи в колата.
— Още веднъж добре дошъл у дома — каза Арлс.
— Благодаря — отвърна Кийт.
Подкара по двулентовото платно. Виждаше се южният край на Спенсървил, редици складове и цехове на леката промишленост, пресичани от стари пътища за Уобаш и Ери, обградени отвсякъде с царевични масиви; това беше мястото, където свършваха градските предприятия и данъци и започваше селският живот.
Кийт заобиколи града — не искаше още да влиза в него, макар и да не можеше да формулира ясно причината. Може би не му допадаше представата да се изтъпанчи по главната улица с баровската си кола; а може би още не беше готов за среща с хората, които го познаваха и помнеха.
Насочи се към църквата „Сейнт Джеймс“.
Караше и сякаш скицираше наум мобилните домове, алуминиевите корпуси и изоставените моторни превозни средства. Околността все още беше вълшебна с безбрежните поля, простиращи се чак до хоризонта, където върволиците стари дървета все още разделяха едновремешните поземлени участъци. Потоци, искрящи на слънцето, се провираха сред плачещи върби и под малки извити мостове.
Земята, преди милиони години била дъно на праисторическо море, което се бе отдръпнало, по времето на пристигането на предците на Кийт бе представлявала основно блата и гори в северозападната част на бъдещия щат Охайо. За един относително кратък период, с помощта единствено на човешките ръце и на воловете, блатата бяха пресушени, дърветата облагородени, бяха се издигнали къщи, земята беше разчертана на парцели и после засадена със зърнени култури и зеленчуци. Резултатите се бяха оказали впечатляващи: земята бе дала невероятни добиви, сякаш почвата бе очаквала от десет милиона години да я засеят с овес и ръж, пшеница и ечемик, моркови и зеле и почти всичко останало, с което бяха разполагали първите пионери.
След Гражданската война всички пари се бяха правили от пшеница, после беше дошла царевицата, а сега Кийт виждаше все повече и повече соя, чудото, носещо протеини за демографския взрив на земята.
Окръг Спенсър, независимо от това, дали му харесваше, или не, беше вече свързан със световното стопанство и бъдещето му беше включено в световния баланс. Пред въображението на Кийт изникваха две картини: едната — възраждане на селския живот, осъществявано от хората в градовете и предградията им, хора, търсещи едно по-спокойно и безопасно съществуване; другата картина беше на област мегаплантация, притежавана и управлявана от външни инвеститори с цел изгодно влагане. Кийт виждаше ниви и ферми там, където дърветата бяха отстъпили място на гаргантюанските комбайни. Докато размишляваше над всичко това, го споходи мисълта, че вероятно цялата нация е излязла от равновесие, че ако човек сбърка влака, никоя от спирките по линията му няма да е онази, на която би поискал да слезе.
Кийт спря колата на покрития с чакъл банкет на пътя.
Гробището се намираше върху един хълм. Беше с площ приблизително един акър, засенчено от брястове и обградено отвсякъде от ниви с царевица. На петдесетина метра от него се издигаше белостенната църква „Сейнт Джеймс“, която бе посещавал в детството си, а вдясно от църквата се намираше малката къщичка на енорийския свещеник, където бяха живели, а може би още живееха пасторът и госпожа Уилкс.
Кийт влезе в гробището и закрачи покрай ниските надгробни камъни, повечето разядени от времето и обрасли с лишеи.
Отиде при гробовете на роднините си по майчина и бащина линия. Бяха погребани в интересен порядък — най-старите гробове се намираха в най-високата част на склона, а тези след тях слизаха надолу в концентрични кръгове до самите насаждения; първите гробове на фамилията Ландри датираха от 1849 година, а най-старите с фамилията Хофман, германските му предци, бяха с дата 1841. Нямаше струпвания на еднофамилни гробове от по-ранните войни, защото по онова време телата не бяха връщани по родните места. Загиналите обаче в Корея и Виетнам бяха добре представени и Кийт постоя малко над гроба на чичо си, а после отиде до последната обител на загиналите във Виетнам. Бяха десет, голям брой за едно малко гробище в един малък окръг. Кийт ги познаваше всичките — някои бегло, някои по-отблизо, и от всяко име върху камъка пред мисления му взор се появяваше лице. Помисли си, че би могъл да изпита нещо от рода на вината на оцелелия, както стоеше така сред старите си съученици, но не бе изпитал това чувство дори и пред Стената във Вашингтон; не го изпита и сега. Това, което клокочеше в душата му, беше все още ненамерилият изход гняв за ужасната загуба. Той не бе спирал да размишлява на тази тема, а през последната седмица мисълта, че въпреки всичките му професионални успехи и постижения животът му щеше да е безкрайно по-добър, ако войната не я бе имало, изобщо не му излизаше от главата.