Адеър огледа стаята.
— С приятели като тези няма нужда да отглеждаш свине.
— Те са добри хора.
— Те са леви радикали.
— Не проучвай приятелите ми, Чарли. Това не ми харесва.
— Това са от онези приятели, които трябва да проучвам.
— Не.
— Всъщност обаче са много мили.
— Как ги откри? Или не трябва да питам?
— Точно така. Трябваше да ми кажеш за тях.
Кийт се замисли за миг.
— Искал си информация за телефонните ми разговори.
— Улучи в десетката. Откакто си тук, не си приказвал много по телефона, така че беше съвсем лесно. Да не вземеш да се впечатлиш?
— Няма такава опасност. Къде са Портърови? — попита Кийт.
— По разни задачи. Знаеш ли, никога не съм виждал мъж в костюм на Армани да слиза от такава шарена бричка. Кой беше онзи?
— Чък. От летището в Толедо.
— Аха. Добре. Ще се върне ли?
— Не.
— Значи нямаш транспорт.
— Имам полицейска кола. А къде е твоята?
— Просто тракнах с токове и ето ме тук.
— Чарли… вече и без това ме боли главата. Какво мога да направя за теб?
— Това не е правилният въпрос, Кийт. Не питай какво можеш да направиш ти за родината си, а какво може да направи родината ти за теб.
— Нещата не стават така.
— За съжаление, Кийт, във Вашингтон нещата стават точно така. Родината ти е тук, за да ти помогне.
— Без никакви условия?
— Не съм казвал това.
— Нямам време за такива неща.
— Малко време с мен ще ти спести много време по-късно. Виж, хайде да излезем от тая кочина. Струва ми се, че долу видях едно по-чисто място.
Кийт взе пушката от леглото и понесъл в другата си ръка колана с кобура на Уорд, последва Чарли в коридора. Адеър вдигна от прага чантата с оптичния мерник и мунициите. Точно в негов стил, помисли си Кийт — да се появява от нищото, размахал пушка, която иначе спокойно може да си е в чантата — всичко при Чарли Адеър беше само театър, обикновено драма и комедия, но понякога определено и трагедия.
Слязоха в антрето. Чарли се приближи до Кевин Уорд и му подаде ръка.
— Здрасти. Аз съм Бари Браун от Амуей.
Кийт едва не се засмя, когато ченгето наистина протегна лявата си ръка.
— Имам някои неща — продължи Чарли, — с които тази униформа ще стане като нова. Веднага се връщам. Чакай ме тук.
Кийт и Адеър влязоха в кухнята. Чарли изми две чаши и каза:
— В хладилника има пресен сок от домати.
Кийт взе каната и наля чашите. Адеър чукна чашата си в неговата и каза:
— Радвам се, че те виждам жив.
— И аз, но не се радвам да те видя.
— Разбира се.
Отпиха. Чарли млясна с устни.
— Не е зле. Липсва му само водката. Но ти навярно не трябва да пиеш. Наистина изглеждаш ужасно. Предполагам, че оня Бакстър накрая те е пипнал.
Кийт не отговори.
— Хайде да идем да поговорим навън.
Излязоха на двора. Адеър седна на един градински стол и се огледа.
— Красиво е.
Кийт остана прав.
— Виж, Чарли, нямам много време.
— Ясно. Добре, няма да съм толкова загадъчен. Ето какво зная. Върнал си се от Вашингтон в събота, пропуснал си срещата си с госпожа Бакстър, но в неделя вечер сте били заминали. Към девет вечерта целият скапан щат Охайо те е издирвал по подозрение в отвличане, но кой знае защо, не са уведомили ФБР. След това щатската полиция ни съобщи, че са открили голото ти и пребито тяло в някакъв евтин мотел край летището в Толедо без госпожа Бакстър. Откарали са те в окръжната болница с леко сътресение на мозъка и така нататък. Господин и госпожа Бакстър отново се събрали и заминали на втори меден месец във Флорида. Затова в понеделник сутрин долетях в Толедо и те потърсих, но ти още беше в безсъзнание. Накарах местния агент от ФБР да те наглежда, за да не би господин Бакстър да се върне за топките ти, които — както ме увериха — били невредими, после дойдох в Спенсървил и се заех да душа наоколо. До понеделник вечер вече бях ял домашно сирене с Портърови и станахме големи приятели, въпреки политическите ни различия. — Той погледна Кийт. — Ходих и до твоята ферма, разбира се. Съжалявам.
— Няма нищо.
— Съмнявам се. Значи искаш да го откриеш, да го убиеш и да си я върнеш.