Кийт не отговори.
— Така или иначе — продължи Чарли, — останах в един местен мотел и тази сутрин ми позвъни агентът от болницата. Беше ужасно разстроен, че трябва да ми съобщи за бягството ти. Впечатлен съм. Не от феберееца, разбира се. Искам да кажа, че за последен път те видях в понеделник сутрин и не даваше никакви признаци, че можеш да си навлечеш нови неприятности. Затова накарах федералната маршалска служба да установи наблюдение над къщата на сестрата, после с помощта на федералния съдия в Толедо започнах да подслушвам всички възможни телефони и накрая дойдох тук с надеждата, че ще се появиш. Освен това нося забрана за арестуването ти, издадена от федералния съд. Само трябва да попълня формуляра. Нали е чудесно? Мога да направя каквото поискам. Но в този случай съм на страната на ангелите, приятел, така че ще ти простя нападението срещу представител на закона. — Той замълча за миг. — Ние се грижим за нашите хора, Кийт. Винаги сме се грижили.
— Зная.
— Тук съм, за да ти помогна.
— Зная, Чарли. Но мисля, че не се нуждая от помощта ти.
— Разбира се, че се нуждаеш. Трябва ти кола, трябват ти и дрехи и малко ловни принадлежности.
— Защо са ми?
— За да отидеш в Мичиган. Нали така каза на Тери по телефона?
Кийт поклати глава.
— Никога не си почиваш. Виж, няма да си продам душата за чифт ботуши. Мога и сам да се справя.
— Позволи ми да ти обясня в какво положение се намираш. В антрето лежи ченге в безсъзнание, нямаш кола, нямаш дом, почти нямаш приятели, не са ти останали много пари, цялата окръжна полиция е по петите ти, носиш копринен костюм и тесни обувки, ходиш малко неуверено, приятелю, и единственото ти оръжие, ако не се смята тръбата за фунийки на ченгето, е тази М–16, която всъщност не е твоя, а собственост на чичо Сам и спокойно мога да си я прибера.
— Няма да го направиш.
Чарли извади пакет цигари.
— Портърови ми позволиха да пуша тук. Те пушат трева. — Той запали. — Не е ли чудесно да чувстваш, че си част от голяма, всесилна организация?
— Ти ми кажи. Това ли ти е нужно, за да се чувстваш добре?
— Всъщност да. На теб също.
— Грешиш. Знаеш ли, мислех си, че си на моя страна. Спомняш ли си драконите на щита ми и плъховете в избата?
— Това беше в петък. Днес сме вторник и ти отново си в уязвима позиция.
— Пак грешиш. Аз съм на поход, Чарли. Пак съм рицар и ще спася благородната девица от змея. Рицарите винаги го правят сами. Майната му на краля и на цялото му войнство. Това включва и теб.
Адеър се замисли за миг.
— Добре. Съгласен съм. Не поставям никакви условия, но не мога да оставя сър Кийт да тръгне без нещата, които му трябват. Просто ще ти дам необходимото за похода и можеш да отидеш в Мичиган, да очистиш оня тип и после да се чупиш в… да речем в Детройт. В „Мариот“. Ще ти запазя стая. Ако не се появиш до това време утре, ще приема, че не си успял. Ако дойдеш, тримата с теб и госпожа Бакстър ще го отпразнуваме. Никакви условия.
Кийт не отговори.
— Казах на хората във Вашингтон — продължи Чарли, — че трябва да се погрижиш за някои лични въпроси. Само искат до петък да им съобщиш окончателното си решение. Това ти дава време да помислиш, ако останеш жив, разбира се. Така или иначе, след като си тръгнеш оттук, прави каквото знаеш. Също като едно време, когато те целувах на прощаване на някоя скапана граница или летище’. Но преди да заминеш, трябва да съм сигурен, че си получил всички шансове да успееш. Също като едно време, Кийт. Позволи ми да ти помогна.
— Защо?
— Харесвам те. Не харесвам Бакстър. Не ми харесва какво е направил. Искам да си щастлив. Щастливият човек взима правилни решения.
Кийт отново не отговори.
— Ако не за друго, помисли за Портърови. В антрето им има ченге. Аз ще се погрижа за него.
— Не, аз ще се оправя. Къде са Портърови все пак?
— По разни задачи.
— Къде?
— В „Антиох“. Отпратих ги. Разказаха ми за сексуалното поведение там. Направо се скъсах от смях. Но хич не е забавно. — Той замълча за миг. — Всъщност те ми харесаха. Обещаха ми следващия път да гласуват за републиканците. Искаш ли още сок? Ще ти донеса.
— Не. Трябва да си тръгваш.
— Добре. — Чарли остави чашата си на земята, изправи се и извади от джоба си един плик: — Донесъл съм ти хиляда долара.
— Не искам пари от чичо Сам.
— Това са мои пари. Лични.
— Не, не са.