Марлон погледна полицейския автомобил, после Кийт и възкликна:
— Господи!
— Не е той, аз съм. Сам ли си?
— Да.
— Да идем в къщата. — Кийт му подаде оръжието на полицая.
Били Марлон бе ядосан и объркан, но го последва вътре.
— Търсят те — каза той.
— Кой беше тук?
— Онзи копелдак Круг. Пита ме дали съм те виждал и аз му отговорих, че изобщо не те знам кой си.
— Повярва ли ти?
— Припомни ми, че си ми помогнал да се измъкна от проблем със закона — хей, благодаря за парите. Намерих ги. Мислех, че си заминал.
— Върнах се. Трезвен ли си?
— Естествено. Скапан съм, ама съм трезвен. — Били го погледна. — Какво ти се е случило, по дяволите?
— Напих се и паднах по стълбището.
— Да не се майтапиш? А, още нещо, вчера идва един тип, не си спомням името му, и каза, че ти бил приятел. Портърови му били споменали, че може да си тук…
— Чарли ли?
— Да… такъв лъскав, със светла коса, и се прави на много умен…
— Чарли е.
— Да. Търсеше те. Показах му писмото, дето си ми го оставил, и му казах, че си заминал, ама той рече, че може да си се върнал. Какво става, по дяволите? За какво са ти всичките тия железа?
— Нямам много време, Били. Имам нужда от твоята помощ.
— Ще ти дам каквото поискаш, само да го имам.
— Добре. Трябва ми твоят пикап и чифт ботуши. Имаш ли камуфлажно облекло?
— Естествено.
— Бинокъл, компас?
— Имаш ги. На лов ли отиваш?
— Да. Трябва да побързам.
— Ела горе.
Качиха се по стълбището на спретнатата къща и влязоха в малка спалня.
Били извади ловното си снаряжение от гардероба и Кийт си събу панталона и обувките.
— Изгори ги — каза той.
— Да ги изгоря?!
— Изгори всичко, което оставя тук.
Той навлече камуфлажния панталон. Беше му малко тесен и доста мръсен, но ставаше за човек, който не се е къпал от неделя сутринта. Ботушите му бяха точно, ризата също. Били му даде яркооранжева жилетка без ръкави и Кийт я взе, макар че нямаше намерение да си я слага.
Докато го гледаше как се облича, Марлон каза:
— Ще дойда с тебе.
— Благодаря, но искам да отида на лов сам.
Кийт се облече и се изправи. Замисли се за трите кучета на Бакстър. Кучкарникът в къщата на Уилямс Стрийт беше празен. Това означаваше, че животните щяха да пазят хижата цяла нощ.
— Ходиш ли на лов с лък или арбалет? — попита той.
— Не. Обичам си пушката. Ами ти?
— Същата работа. — Въпреки цялата си екзотична подготовка, нямаше никакъв опит с лъкове и стрели, тръби със стрелички, прашки, копия или бумеранги. Единственият безшумен начин на убиване, на който го бяха научили, беше с нож и гарота, но в случая това нямаше да му помогне. Пушката нямаше заглушител, а Били нямаше арбалет. Но щеше да се занимава с този проблем по-късно.
— Добре, благодаря ти — каза Кийт. — Утре или вдругиден ще ти върна пикапа.
— Кийт, може да съм скапан алкохолик, ама сега съм трезвен.
Очите им се срещнаха.
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Кийт тръгна към вратата, но Били го спря.
— Спомням си отделни моменти от оная вечер в кръчмата и в парка.
— Трябва да вървя, Били.
— Той наистина беше чукал жена ми… втората ми жена. Обичах я… и тя ме обичаше, и щяхме да си живеем добре, ама това копеле застана помежду ни и после двамата се опитахме да се съберем… нали разбираш? Не успях да го понеса и започнах да пия и да се държа адски гадно с нея. Тя ме напусна, ама… каза, че още ме обичала, но била постъпила лошо и разбирала защо не мога да й простя. — Били внезапно се завъртя и изрита вратата на гардероба. Шперплатовата плоскост се разцепи. — Пфу, мамка му!
Кийт дълбоко си пое дъх.
— Всичко е наред. — Удивително колко опустошения бе оставил след себе си Клиф Бакстър с плътските си удоволствия и моралната си поквара. — Как се казваше тя?
Все още с гръб към него, Марлон отвърна:
— Бет.
— Къде е сега?
— Не знам… В Кълъмбъс, струва ми се. — Били се обърна и го погледна. — Знам къде отиваш. И аз идвам. Трябва да дойда.
— Не. Нямам нужда от помощ.
— Не е заради тебе. Заради самия мене е. Моля те.
— Опасно е.