— Аз вече съм мъртъв. Даже няма да забележа разликата.
Кийт кимна.
Били шофираше пикала, десетгодишен син форд „Рейнджър“, а Кийт седеше до него, нахлупил ниско над очите си мръсна платнена шапка.
В багажното отделение зад седалките бяха оставили ловното снаряжение, брезентови наметала за мичиганския студ, неговата М–16, полицейската пушка, служебния револвер на Уорд и ловджийската пушка на Били Марлон, войнишка М–14 с оптичен мерник. Кийт бе взел и куфарчето си, в което носеше паспорта си, важни документи, малко пари и други дреболии. Дойде му наум, че това е всичко, което притежава — почти също толкова, колкото и при заминаването му от Спенсървил за армията.
— Бакстър има три ловджийски кучета — каза той на Били.
— Мамка му.
— Помисли за това.
— Непременно. Къде всъщност отиваме? — попита Марлон.
— В северната част на Мичиган.
— Наистина ли? Обикновено ловувам там. В жабката има няколко карти на района.
Кийт ги извади и откри Сивото езеро в северния край на полуострова. Наближаваше един следобед и трябваше да са в Атланта към седем. С малко късмет щяха да открият хижата на Бакстър за около час.
Докато пътуваха, забеляза два автомобила на спенсървилската полиция, друга група конни ченгета и кола на окръжното шерифско управление. Кийт всеки път се навеждаше, но изглежда, никой не обръщаше внимание на стария пикап. Били носеше ниско нахлупена бейзболна шапка и Кийт му каза да не поглежда към ченгетата, защото всички го познаваха от честите му престои в изтрезвителното.
— Познават ли пикапа ти?
— Не… Никога не съм правил транспортни нарушения. Ходя да пия пеша.
— Добре… ако поискат да ни спрат, прави каквото ти кажат. Не можем да им избягаме с това нещо.
— Майната им — отвърна Били. — Повече няма да им се дам на тия задници.
— Ще те застрелят. Зная как действат.
— Майната им. Тия копелета са с обикновени коли. Като запраша през царевицата с моята бракма, има да ни дишат праха.
— Добре. Ти водиш. — Кийт се загледа в него. Явно в този човек имаше нещо повече, отколкото си бе мислил. Сякаш отново изпълняваше бойна задача и макар че след гимназията и Виетнам пътищата на Били Марлон и Кийт Ландри се бяха разделили, сега двамата пътуваха заедно и с една и съща цел.
— Ще стигнем до северен Мичиган, лейтенант — каза Били. — Хей, в онуй писмо се беше подписал като „полковник“. Такъв ли си вече?
— Понякога.
Марлон се засмя.
— Наистина ли? Аз съм сержант. Преди да се уволня имах три нашивки. Страхотно, а?
— Трябва да си бил добър войник.
— Бях… наистина.
Няколко минути пътуваха в мълчание, после Кийт каза:
— Може да са блокирали шосето на границата на окръга.
— Да, зная. Но има предостатъчно черни пътища. Не могат да блокират всичките.
— Така е. Дай да решим по кой да минем.
— Знам един. Шосе 18 — всъщност черен път и обикновено е кален заради лошото отводняване. Много автомобили засядат по него, а кретените на Бакстър няма да си прежалят взетите на изплащане от „Бакстър Мотърс“ колички. — Били се засмя. — Задници.
Той пое на запад по един фермерски път, после зави надясно, насочвайки се на север по изровеното и настлано с чакъл шосе 18.
Десетина минути по-късно царевицата свърши и се озоваха в район, покрит с блатна трева. Пътят стана кален и хлъзгав.
— Излязохме от окръг Спенсър — съобщи Били след малко.
Кийт не бе забелязал знак, но реши, че Марлон познава околността.
Продължиха на северозапад по различни пресичащи се градски и окръжни шосета през безкрайни царевични полета, пасища и ливади. Кийт предполагаше, че никога повече няма да се върне тук, и поглъщаше с поглед всичко: пътните знаци, фамилните имена, написани на плевници и пощенски кутии, растенията и животните, хората и автомобилите, къщите, усещането за тази земя, чиято цялост струваше много повече, отколкото сборът от отделните й части… „И краят на нашите скитания ще е там, откъдето сме тръгнали, за да познаем мястото за пръв път.“
Пътуваха половин час почти без да разговарят за друго, освен за пътя и полицията.
Кийт разгледа картата и видя, че повечето от мостовете над Моми се намират в по-големите градове по реката, а не искаше да минават през населени места. Накрая откри мост край селце, наречено Завоя, и попита Били за него.