— Да — отвърна Марлон, — мостът още си стои. Има някакво ограничение на тонажа, но ако настъпя газта, ще сме оттатък, преди да падне.
Кийт не бе убеден, че Били разбира нещо от физика, но си струваше да хвърлят един поглед.
Наближиха малкия дървен мост и преди Кийт да забележи знак с ограничение на тонажа, Били профуча по него. Десет секунди по-късно бяха на отсрещния бряг.
— Мисля, че този мост е забранен за моторни превозни средства — отбеляза Кийт.
— Така ли? Стори ми се здрав.
Кийт сви рамене.
Минаха през Завоя, което им отне още по-малко време, отколкото пресичането на реката, после излязоха на шосе 127 при село, наречено Шеруд. Беше два следобед и до границата на Мичиган имаше около петдесет и пет километра, после още сто и петдесет до Сивото езеро.
Шосе 127 пресичаше Брайън, Охайо, но те заобиколиха градчето и се върнаха на пътя няколко километра по на север. Това бе последното по-голямо населено място в щата и всъщност след Лансинг в южен Мичиган шосето минаваше през безлюден район чак до края на полуострова. Двайсет минути по-късно пътен знак ги приветства в Мичиган. „Земята на езерата.“ Кийт обаче се интересуваше само от едно езеро.
В терена и релефа на Охайо и Мичиган нямаше съществени разлики, но се забелязваха дребни промени в пътните знаци и настилката. По-важно обаче бе, помисли си Кийт, че интересът към него, който проявяваше щатската полиция в Охайо, едва ли продължаваше и през границата. Пресичането й не можеше да се сравнява с прехвърлянето от Източна в Западна Европа, но той изпита облекчение и се поотпусна.
Половин час по-късно теренът започна да се променя и навлязоха сред вълнисти зелени хълмове и малки долини. Вече имаше повече дървета, предимно дъбове, букове и кленове. Тук есента беше напреднала повече, отколкото в Охайо. Кийт не бе идвал в Мичиган, откакто двамата с Ани бяха ходили на бейзболните състезания в Ан Арбър и в Ипсиланти. Това бяха вълшебни уикенди — бяха се откъсвали не само от ученето, но и от войната, безредиците в кампуса и демонстрациите, сякаш всички се бяха уговаряли да се обличат, държат и изглеждат нормално за традиционните мачове в събота следобед.
Кийт остави мислите си да се понесат към Ани, после осъзна, че това го разсейва. Целта му бе Сивото езеро, задачата — да си разчисти сметките с Клиф Бакстър, не само заради себе си, но и заради Ани.
— Къде точно в северен Мичиган отиваме? — попита Били.
— Не зная.
— Тогава как ще стигнем?
— Ще се оправим. Хей, помниш ли как казвахме в армията? „Не зная къде сме…“
— Да — усмихна се Марлон. — „Не зная къде сме, нито какво правим, но си прекарваме страхотно.“ — Той се засмя.
Кийт си помисли, че това, изглежда, е задоволило любопитство на Били, но малко по-късно той попита:
— Бакстър сам ли е?
— Мисля, че в къщата няма други мъже — след кратко колебание отвърна Кийт.
Марлон смели тази информация за около минута.
— Къде е госпожа Бакстър?
— Защо питаш?
— Ами… чух за отвличането по радиото. — Били го погледна. — Казаха, че си я отвлякъл.
— Ти как мислиш?
— Хм, ясно е като бял ден, че двамата сте избягали заедно. Целият град го знае.
Кийт не отговори.
— Ама не знам какво се е случило после — продължи Били.
— Какво според теб се е случило?
— Ами… предполагам, че ви е настигнал. Това обяснява синините и раните по лицето ти. Но не обяснява защо един от двама ви не е мъртъв.
— Опитахме се — каза Кийт.
Марлон се засмя.
— Мога да се басирам, че е така. Значи сега е вторият рунд.
— Вторият, а може и да е третият, четвъртият или петият. Кой ти брои?
— И предполагам, че е последният.
— Убеден съм.
— Ще го убиеш ли?
Кийт се замисли за миг.
— Предпочитам да не го убивам.
— Защо?
— Ще е прекалено милостиво.
Били само кимна.
— Ако ще идваш с мен, трябва да изпълняваш заповедите ми. Нали така? — каза Кийт.
Били отново кимна.
— Не те чувам, войнико.
— Тъй вярно.
Известно време пътуваха в мълчание, после Марлон попита:
— Тя е с него, нали?
— Да.
— Ясно. Значи трябва да се справим с него, без тя да пострада.
— Точно така.