— Няма да е лесно.
— Няма.
— И има три кучета?
— Така мисля.
— С какво е въоръжен?
— С каквото ти дойде наум. Той е ловец и ченге.
— Ясно. А дали има очила за нощно виждане?
— Сигурно. Благодарение на спенсървилския полицейски участък.
— Добре… и предполагам, че се е заврял в някоя колиба или нещо подобно, някъде, където мястото му е добре познато.
— Точно така. — Кийт го погледна. Някой лекар би могъл да заяви, че мозъкът на Били Марлон е поразен от алкохола, но всеки, който го познаваше, щеше да разбере, че всъщност душата му е била подложена на прекалено много удари от живота. И все пак Кийт не се съмняваше, че нещо, скрито дълбоко в сърцето на Били Марлон, се е разбудило. — Разкажи ми за Бет.
— Не мога.
— Можеш, разбира се.
Били помълча няколко минути, после бръкна в портфейла си, извади оръфана снимка и му я подаде.
Кийт видя снимана до раменете около трийсет и пет годишна жена с къса руса коса, наистина много красива, с големи очи и широка усмивка. Красотата й го изненада. Нищо чудно, че бе привлякла вниманието на Клиф Бакстър. Беше забелязал, че в окръг Спенсър определено има достатъчно хубави жени, но разбираше защо Бет е станала жертва на ченгето и причината седеше от лявата му страна. Като се оставеше настрана цивилизацията и културата, всеки слаб мъж с изключително надарена съпруга беше обречен да я изгуби — дори само временно, — заради някой като Клиф Бакстър. Кийт върна снимката на Били и каза:
— Много е красива.
— Да.
— Кога се случи?
— Преди две години.
— Омъжила ли се е повторно?
— Едва ли. В телефонния указател на Кълъмбъс все още фигурира като Бет Марлон.
— Може би след това ще идеш да я потърсиш.
— Може би.
Няколко минути по-късно настроението на Били, изглежда, се подобри.
— Хей, време е да си припомним войнишките години.
Кийт не смяташе така.
— Познаваш ли този път? — попита той.
— Да, от време на време минавам оттук. В щатския парк „Хартуик Пайнс“ има много дивеч. Бил ли си там?
— Не, никога не съм стигал толкова на север. Спомняш ли си някъде наоколо да има бензиностанция?
— Чакай да помисля… — Той погледна през прозореца. — Да, след около километър и половина. Още колко нататък отиваме?
— Почти до края на полуострова. Още два часа, предполагам. — Кийт замълча за миг. — Не е нужно да идваш чак дотам. Мога да те оставя в някой мотел и после да се върна да те взема.
— Да бе. Ами ако не се върнеш?
— Ще се върна.
Били внезапно се ухили.
— Нещо си се стегнал, мой човек. Виж сега, ще пипнем оня скапаняк, ще го изкормим и ще го откараме в Спенсървил вързан на покрива като елен. Какво ще кажеш?
— Не ме изкушавай.
Били започна да вие от удоволствие и се шляпна по бедрото.
— Да! Да! Ще обикаляме по главната улица и ще надуваме клаксона, голият гъз на Бакстър ще стърчи във въздуха, а вълците ще му ядат червата в Мичиган. Да!
Кийт остави без коментар този кръвожаден изблик, не защото му се струваше отвратителен, а тъкмо обратното.
Стигнаха бензиностанцията, той даде на Били пари да купи нещо за ядене и когато Марлон влезе вътре, седна зад волана.
Служителят напълни резервоара и Кийт му плати, докато Били отиде до тоалетната. Искаше му се да го остави не защото беше алкохолик — разбираше причините и оценяваше постъпката му. Тревожеше го фактът, че Марлон има свои собствени мотиви и това променяше положението. Но в момент на слабост бе признал каква е целта на лова му и Били вече знаеше прекалено много.
Марлон се върна и седна на дясната седалка. Погледнаха се и се разбраха без думи.
— Благодаря — каза Били.
Кийт подкара по шосе 127.
Фермите постепенно оредяваха, хълмовете ставаха по-високи и по-гъсто залесени. Клоните на дъбовете и кленовете бяха загубили повечето от листата си, брезите и трепетликите бяха почти голи. Имаше и повече иглолистни дървета — ели, бели и червени борове, някои невероятно високи. Знакът на последната окръжна граница, която бяха пресекли, съобщаваше, че населението е 6200 души, около една десета от това на окръг Спенсър. Този район наистина бе отдалечен и почти необитаем, останал недокоснат от мощната вълна пионери на Запад.
Дневната светлина започваше да отслабва и дърветата хвърляха дълги сенки над хълмовете. Освен някое малко стадо овце или крави навън не се движеше нищо.