Нийл потърка брадичката си.
— Хм… ще трябва да прецениш отклонението. За какво ти е това?
— Подивелите кучета ми отмъкват овцете в Охайо. Когато стрелям с пушка по някое, другите се пръскат. Мисля, че с арбалет няма да ги подплаша.
— Що просто не вземеш да ги изтровиш?
— Не е по християнски.
Нийл се засмя.
— Ти си знаеш. — Той взе молив и започна да драска цифри по дървения плот. — Чакай да видим… арбалет, двайсет и четири стрели плюс оная, дето я изстрелях аз… искаш ли си я?
— Не.
— Добре, колчан, калъф и мерник… да речем, шестстотин долара плюс ДДС.
— Изглежда прилично. — Кийт му даде парите — почти всичко, което имаше, — после си спомни за хилядата долара на Чарли Адеър и се зачуди кога и къде ще го види отново.
Докато Били прибираше покупките им в брезентовия си сак, Кийт попита:
— Насам идват ли много хора от Охайо?
Джонсън преброи банкнотите и отвърна:
— През лятото да, после и през ловния сезон. Но иначе не. Закъде си се запътил?
— За остров Преск.
— А стига бе! Нощем хич не е лесно да минеш през хълмовете, освен ако не знаеш пътя.
— Няма да бързаме. Виждам, че продаваш храна за кучета.
— Да. Печеля главно от муниции, кучешка храна, стръв за риба, такива неща. Хората си имат собствени пушки. — Нийл продължи да дудне, после си спомни въпроса: — Трябва ли ти храна за кучета?
— Не, но един мой приятел идва тук с два-три песа, а те имат вълчи апетит. Мисля, че купува храната им от теб.
— Да, щом ги използваш, трябва и да ги храниш. Всъщност преди няколко дни идва един човек от Охайо и купи храна поне за няколко месеца.
— Може да е бил моят приятел.
— Възможно е.
Разговорът като че ли забуксува, затова макар да знаеше, че е малко рисковано, Кийт каза:
— Мисля да си купя някое местенце тук, но ми се иска да се посъветвам с хора от Охайо, които имат хижа в района.
— Да, можеш да го направиш. Всъщност оня човек, дето изкупи почти цялата ми храна за кучета, е при Сивото езеро. Иди да го потърсиш. Казва се Бакстър. Твоят приятел ли е?
— Не. Но може би на връщане ще се отбия при него. Стига да не го притеснявам, ако е с дама.
— Не забелязах в колата му да има жена.
Кийт не отговори.
— Но не видях и кучета — прибави Нийл, — така че трябва първо да е минал през хижата си и после да се е върнал тук. Можеш да му позвъниш предварително. Има го в указателя. Кажи му, че аз те пращам.
— Благодаря. Може да намина на връщане. Но сега трябва да позвъня вкъщи. Нещо против да използвам телефона ти?
— Не, заповядай. Ей го там до касата.
Кийт заобиколи зад щанда, откри телефона и набра номера. Били се заприказва с Джонсън за оръжия и лов.
— Ало? — отговори Тери.
— Аз съм.
— Кийт! Къде си?
— Тук. Виж, телефонът ти се подслушва.
— Моят телефон ли?
— Да, но не от спенсървилските ченгета, а от федералното правителство.
— Какво? Защо?
— Няма значение. Утре сутрин се свържи с адвоката си и го накарай да се погрижи за това. По-важното обаче е, че той е тук. Значи и тя е с него. — Кийт замълча, после успокоително прибави: — Сигурен съм, че е жива.
— О, слава Богу… Какво ще правиш?
— Разговарях с местната полиция. Готови са да помогнат. Просто исках пак да напомня на двама ви с Лари да не правите нищо рисковано. Не разговаряй по телефона и с родителите си. Разбра ли?
— Да.
— Довери ми се, Тери.
— Вярвам ти.
— Утре ще я доведа в Спенсървил.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— Ами той? Ще го арестуват ли?
— Не зная. Предполагам, че ако тя подаде оплакване, ще го арестуват.
— Тя няма да го направи. Просто иска да се избави от него.
— Е, всяко нещо с времето си. Местната полиция иска да изчака до утре. Тогава ще ти съобщя добрата новина.
— Ясно… може ли да се чуем довечера?
— Ще отседна в мотел и ще ти телефонирам само ако имам нова информация.
— Добре. Внимавай.
— Непременно. А сега съобщение за хората, които записват този разговор. Здравей, Чарли. Стигнах тук без твоя помощ, но още веднъж ти благодаря. Били ми помогна и ако по-късно аз не съм в състояние, погрижи се за него. Става ли? Междувременно ми остава още един дракон. Чао. — Кийт замълча, после каза: — Добре, Тери, стой там и чакай. Поздрави Лари.