Седна под една върба сред гробовете и задъвка някаква тревичка. Слънцето бе отскочило високо в небето, но пръстта беше още влажна и студена от бурята. В небето кръжаха ястреби, а от църковния купол се стрелкаха напред-назад лястовички. Обзе го чувство на покой, каквото не бе изпитвал от много години; спокойствието и уединеността на дома вече се бяха настанили в костите му. Той се отпусна на гръб и се загледа в бледото небе. „Точно така. Ако не бях заминал на война, двамата с Ани щяхме да се оженим… кой знае?“ Това гробище беше място не по-лошо, от което и да е друго да започне пътя си към дома.
Подкара към северната част на града и стигна до мястото, където Уилямс Стрийт се отклоняваше от областния път. Спря за малко, после бавно продължи.
Някои от внушителните стари викториански сгради изглеждаха постегнати, но други бяха разрушени. В детските си години винаги се бе възхищавал на тази част от града, на големите къщи върху малки основи — едва сега проумяваше, че съвсем не са малки, — на грамадните дървета, оформящи тъмнозелен тунел през лятото, на факта, че хората живеят толкова близо едни до други и буквално се гледат през прозорците, и на лукса да имаш две коли на алеята за дома си. Онова, което го бе впечатлявало, забавлявало и омайвало тогава, вече не можеше да го впечатли, развесели или омае. Детските чудеса и невинност бяха почти смущаващи в ретроспекция; но кой ли възрастен човек не е гледал поне веднъж света през широко отворените си очи?
Улицата си беше спокойна, както и би могло да се очаква в този слънчев следобед. Няколко деца профучаха покрай него на велосипедите си, мина жена с бебешка количка, камион за доставки бе спрял нагоре по пътя и шофьорът си бъбреше с някаква жена на прага на къщата й. Това беше улица с големи предни веранди, истински уникален американски феномен, както бе открил по време на пътуванията си, още повече че къщите в Америка вече не се строяха по този начин. Дребни дечица играеха по верандите, а старите хора се люлееха на столовете-люлки. Той беше щастлив, че Ани живее на тази улица.
Докато наближаваше къщата, му се случи нещо много странно: сърцето му забумка тревожно, а устата му пресъхна. Къщата се намираше от дясната му страна и докато го проумее, той я подмина. Спря. Забеляза един олющен фургон паркиран на алеята и един възрастен човек да носи сгъваема стълба към задния двор. И изведнъж се появи и тя; той я мерна, докато завиваше към задния двор заедно със стареца. Само секунда или две, от петдесетина метра разстояние, но нямаше никакво съмнение, беше тя, и това мигновено узнаване на чертите й, на походката й, на стойката й го изуми.
Понечи да отвори вратата на колата, но спря. Можеше ли ей така изведнъж да цъфне пред входната й врата? Всъщност защо пък не? Какво му беше лошото с директния подход? Телефонирането или изпращането на бележка съвсем не беше онова, което си бе представял. Струваше му се от изключителна важност да й позвъни направо на вратата и да й каже: „Здравей, Ани“, пък да става каквото ще.
Но ако не беше сама? Ако децата й бяха у дома, или пък съпругът й? Защо нито веднъж тази проста вероятност не му бе минала през ума, докато бе въртял безброй пъти сцената в съзнанието си през всичките тези години? Очевидно представата му се бе превърнала в нещо дотолкова реално, че той бе изхвърлил от епизода всичко, което можеше да я провали.