— Добре.
Кийт затвори. Когато тримата с Били и Нийл се върнаха при пикапа, той се сбогува с Джонсън.
— На връщане следващата седмица ще минем оттук.
— Наслука.
Кийт и Били се качиха в пикапа и потеглиха.
— Чу ли? — попита Марлон. — Бакстър е на Сивото езеро.
— Да. — Кийт се чувстваше много по-добре.
— Пипнахме го! Ти си знаел, че е там, нали?
Кийт не отговори.
Били се замисли, после попита:
— Според теб той знае ли, че го търсиш?
— Убеден съм.
— Да… но дали му е известно, че знаеш къде е?
— Това е въпросът.
Били разгледа арбалета, вдигна го и се прицели през малкия оптичен мерник.
— Също като пушка е. Но не ми е ясна тая работа с отклонението.
Той проучи острия като бръснач връх на стрелата.
— Божичко, тоя връх е повече от два и половина сантиметра. Може да пробие адски голяма дупка. Сигурен ли си, че трябва да убием кучетата?
— Ще видим, когато стигнем там.
— Добре… Може пък да успеем да очистим Бакстър с това нещо.
— Възможно е. — Независимо дали го убиеше с пушка от сто метра или с арбалет от четирийсет, ченгето щеше да е също толкова мъртво, колкото и ако бе срязал бедрената му артерия с ножа си. Разликата обаче беше в последствията. Той се замисли за това, като имаше предвид, че Ани ще присъства на цялата сцена. Обмисли и възможността изобщо да не убие Бакстър. По-голямата част от онова, което щеше да се случи преди зазоряване, не зависеше от него, но той чувстваше, че поне трябва да помисли за живота след смъртта — за своя живот след смъртта на другия, разбира се. Винаги се беше опитвал да не стреля в гърба или топките на врага. Освен тези дребни рицарски прояви, всичко друго бе позволено. И все пак случаят с Бакстър беше особен и Кийт наистина искаше да го погледне в очите и да му каже: „Здрасти, Клиф, спомняш ли си ме?“
— Нещо се отнесе — отбеляза Били.
— Да. Да не съм пропуснал някой завой?
— Не, но трябва да завиеш тук. Карай наляво.
— Добре. — Кийт зави и поеха на север от Атланта в огромната девствена пустош, осеяна с хълмове, езера, потоци и блата.
— Пътищата на картата невинаги отговарят на действителността — каза Марлон.
— Ясно. — Кийт включи лампичката и огледа картата. Районът, в който навлизаха, представляваше почти изцяло щатска собственост, четиристотин-петстотин квадратни километра гори, достъпни главно по дърварски пътища, животински пътеки и с кану по реките. Не се виждаше нито едно селище. Той изключи лампата. — Ти водиш.
Били извади от жабката фенерче и разучи картата.
— Хижата на Бакстър е от северната страна на Сивото езеро — рече Кийт.
Марлон не го попита откъде знае.
— Добре… Виждам един път, който минава покрай източния бряг на езерото, но не продължава на север.
— Ще го открием.
— Да, хората поставят дървени табелки като оная ето там, виждаш ли я? „Бърлогата на Джон и Джоун“. Знаеш ли как се казва неговата хижа?
— Мисля, че е „Хижата на големия шеф Клиф“. Но имам чувството, че е свалил своята табелка.
— Да, може би трябва да поразпитаме наоколо.
— Не виждам жива душа, Били.
— Винаги можем да намерим някой.
— Да, за да предупреди Бакстър.
— Прав си. Мислиш за всички подробности, а? Навярно и аз трябва да го правя.
— Никога не е излишно. Най-добре да започнеш още сега.
Продължиха през тъмната гора по тесен лъкатушен път, покрай който се издигаха огромни борове.
— Някога идвал ли си на лов тук? — попита Кийт.
— От време на време. Има елени, рисове, даже мечки. И вълци. Но трябва да познаваш района, иначе ще загазиш. Искам да кажа, че това не е краят на света, ама ми се струва, че можеш да го видиш оттук.
Няколко минути по-късно Били каза:
— Тук завий наляво. Този път стига почти до северния край на Сивото езеро. После ще трябва да пресечем през гората.
— Добре. — Пикапът се запровира сред боровете и Кийт зърна наляво самото езеро. Беше изгряла почти пълна, ясна луна и водата наистина изглеждаше сива като олово. Отвсякъде го заобикаляха борове и само тук-там на самия бряг растяха голи брези. Не се виждаха светлинки от лодки или къщи сред гората.