Това наистина бе райско кътче, но се намираше много далеч от другите мичигански курорти и Кийт се зачуди какво си е помислила Ани за решението на съпруга й да купи хижа в тази пустош. Дойде му наум, че за хора, свикнали с безкрайните хоризонти и сини небеса на фермите, това място трябва да изглежда потискащо и почти призрачно. През зимата тук навярно ставаше истински ад. Бакстър обаче определено се чувстваше в собствената си среда — вълк сред други вълци.
Сред дърветата се мерна колиба, която изглеждаше необитаема: Собствениците на повечето от тези къщички навярно ги посещаваха само през почивните дни и наоколо едва ли имаше други хора, освен него, Били, Клиф и Ани Бакстър. Преди да се зазори край Сивото езеро нямаше да остане никой.
Пътят следваше брега на езерото и Кийт отново го зърна наляво, после пак завиха на север и започнаха да се отдалечават. Той спря пикапа.
— Някъде назад трябва да има път, достатъчно широк, за да минем — каза Били.
— Ясно. — Тъй като не можеше да направи обратен завой, Кийт върна на заден ход, като се оглеждаше за просека сред боровете и храстите. Покрай тесния път се издигаха стълбове и той се опита да открие електрически или телефонен кабел, който да води към езерото.
Накрая спря така, че покрай пикапа да може да мине друг автомобил, и слезе навън. Марлон го последва. Бе студено, от устните им излизаше пара. Цареше абсолютна тишина; типична мрачна есенна нощ в северните гори, без жужене на насекоми или животински и птичи звуци, и можеше да остане така докато първите снегове покриеха земята и дърветата.
Двамата повървяха неколкостотин метра по пътя, като търсеха достатъчно широка просека за пикапа.
— Може би просто трябва да се ориентираме с компаса, да се спуснем до езерото и да поогледаме — прошепна Били.
— Имаш право. Хайде да си вземем багажа.
Тръгнаха обратно към колата. Кийт продължи да следи стълбовете. Изведнъж спря, потупа спътника си по рамото и посочи с ръка.
Марлон погледна нагоре към мрачното небе. По почти невидим кабел сред тъмните сенки на боровете пробяга катеричка. Кабелът водеше към езерото. Под него имаше друг, навярно телефонен.
— Определено е в посоката, която ни трябва, но те винаги минават покрай път, а тук няма нищо.
Кийт застана до стълба, после навлезе в гората, хвана ствола на един-два и половина метров бор, разклати го и го изтръгна от пръстта.
Били погледна надолу към отрязания с трион дънер.
— Божичко… тоя тип си е дал бая зор.
Кийт изрита друго дърво и то падна на земята. Някой, несъмнено Клиф Бакстър, беше замаскирал тесния черен път, който водеше към хижата му. Дърветата бяха десетина, всички забити в пръстта близо едно до друго, така че да оставят впечатление за непроходима гора. Все още бяха зелени и щяха да останат такива седмици наред, но бяха малко разкривени и по-ниски от останалите борове.
Освен това отбивката бе посипана със сухи клонки. Нищо особено, но достатъчно, за да не позволи на някой изгубил се или любопитен шофьор да завие към хижата на Бакстър.
Кийт се огледа и откри нисък стълб, който бе отсечен и сега лежеше на земята. Нямаше табелка с надпис „Хижата на големия шеф Клиф“, но Кийт беше убеден, че преди е имало.
Очевидно Клиф Бакстър не желаеше гости. И същите тези усърдно забити в пръстта борове, които го ограждаха от останалия свят, не му даваха възможност да използва пътя, така че нямаше смисъл да му устройват засада. Бакстър сигурно имаше всичко необходимо за продължителен престой. Основните въпроси, разбира се, бяха дали Ани е при него и дали още е жива. Кийт бе почти сигурен, че е така. Точно в това се състоеше целта на бягството на ченгето на такова отдалечено място — да изолира невярната си жена и да даде воля на яростта си, без да има опасност някой да му попречи.
Дойде му наум, че независимо от него — или от някой като него — рано или късно Бакстърови са били обречени да свършат тук, макар че Ани може и да не беше разбирала психологическия подтекст на тази ловна хижа и техен бъдещ дом на стари години. Кийт си спомняше думите й: „Няколкото пъти, когато сме ходили там сами, той ставаше друг човек. Не непременно по-добър или по-лош… просто друг човек… затворен, сдържан, сякаш… не зная… като че ли замислен за нещо. Не обичам да ходя там сама с него и обикновено успявам да го избегна.“.
Можеше само да си представя какво е замислял Клиф Бакстър. И можеше само да се надява, че онова, което е сторил с Ани през последните три дни, с разума и тялото й, няма да е непоправимо.