Подкара колата към фермата, разумът му препускаше по-бързо и от автомобила. Какво ти става, Ландри? Стегни се, момче.
Пое си дълбоко дъх и намали скоростта до разрешената от пътния знак. Нямаше смисъл да си създава излишни разправии с местните полицаи. Което му напомни за съпруга на Ани. Разбира се, ако не беше омъжена, просто щеше да спре и да каже „здравей“. Но не можеше да постъпи по този начин с една омъжена жена. Не и тук. А и в Спенсървил човек не кани на вечеря или почерпка след работа.
Оставаше му да пусне писмо до сестра й, може би.
Или да й телефонира. Може би за човек, воювал на тихия фронт в Източен Берлин, нямаше да е проблем да телефонира на една жена, която някога е обичал. „Разбира се. След няколко седмици, когато се устроя. Обещавам.“
Върна се във фермата и прекара остатъка от следобеда на верандата с два пакета по шест кутии бира, като си отбелязваше всяка кола, която преминаваше по пътя.
Боб Арлс напълни резервоара на колата на шефа. Самообслужването не означаваше, че Клиф Бакстър трябва да си налива сам бензина.
— Хей, шефе, тая сутрин оттук мина един интересен тип.
— Имаш ли още от ония телешки котлети?
— Разбира се, вземи си.
Клиф Бакстър влезе в магазина и докосна шапката си в знак на приветствие към госпожа Арлс, която беше зад щанда. Тя го наблюдаваше, докато той слагаше в торбата телешките котлети, десертите с фъстъчено масло, солените фъстъци и няколко шоколадени блокчета. Общо за около дванайсет долара.
Той извади бутилка портокалов сок от хладилника, отиде до касата и изтърси цялото съдържание на кесията върху щанда.
— Колко прави това, Мери?
— Два долара ще оправят работата — произнесе тя редовната си фраза.
Той хвърли две банкноти върху щанда, докато тя опаковаше нещата.
Боб Арлс влезе с бланка по сметката на общината и Клиф надраска името си, без дори да хвърли поглед върху сумата за бензина.
— Много сме благодарни за патронажа, шефе.
Мери обаче не беше много сигурна в това. Според нея мъжете превръщаха всяко нещо в сделка. Боб надписваше сметката на града за бензина, а Клиф Бакстър Тъпчеше търбуха си почти на аванта.
Клиф взе кесията. Боб Арлс го придружи навън.
— Бях започнал да ти разправям за онзи тип, дето се пръкна с чуждестранната си кола с вашингтонски номер и…
— Какво, нещо съмнителен ли ти изглеждаше?
— Не, нали тъкмо ти казвах, че е тукашен. Живял е тук и сега се е върнал и си търси някаква работа, живее в къщата на родителите си. Не са много тия, дето се връщат.
— Разбира се, че не са. Добре че се чистим от тия боклуци. — Клиф се пъхна в патрулната кола.
— Кара сааб. Колко вървят тия колички?
— Ами… да кажем, двайсет, трийсет бона, като нови.
— Тоя тип не ми изглеждаше много опърпан.
— Нямаме си ние коли, ами ще внасяме и боклуците им — изръмжа Клиф, понечи да вдигне стъклото, но се замисли и спря. — Пита ли го как се казва?
— Ландри. Кийт Ландри.
В първия момент Клиф Бакстър само го изгледа с празен поглед.
— Какво?
— Старците му имали ферма към Овъртън. Познаваш ли ги? — продължи Арлс.
— Да… Кийт Ландри? — каза Клиф след известна пауза.
— Аха.
— Значи се е върнал, така ли?
— Така каза.
— Семейство?
— Няма.
— Как изглежда?
— Ами, нищо отличително. Обикновен мъж — повдигна рамене Боб.
— От теб ще излезе страхотно ченге. Дебел? Кльощав? Плешив?
— Слаб. Висок. Косата си му е на мястото. Не изглежда зле. Защо?
— Нищо. Просто си помислих, че не е зле да го подържа малко под око. Поздрави го с „добре дошъл“.
— Не можеш да не забележиш колата му. Отседнал е в къщата на родителите си. Провери го, щом си решил.
— Като нищо ще го направя. — Клиф потегли и се насочи на юг към Овъртън.
6
Клиф Бакстър мислеше за събитията от сутринта. „Не мога да разбера каква муха я е ухапала.“ Разбира се, че знаеше точно каква муха я е ухапала. Тя го ненавиждаше. Той беше способен да го преглътне до известна степен, но в същото време продължаваше да е убеден, че тя също така и го обича. Той я обичаше, следователно и тя трябваше да го обича. Това обаче, което го тревожеше истински, беше, че тя бе станала агресивна: беше грабнала една от пушките му, без дори да й мигне окото. Винаги се бе отличавала с острия си език, но до този момент не го беше замеряла дори и с чиния. А сега да гърми с пушка над главата му! „Сигурно е от мензиса й. Шибаното й месечно неразположение. ШМН. Шантава мензясала никаквица.“