Започна да се настройва за онова, което предстоеше. Трябваше да действа рационално, хладнокръвно и със същата пресметливост, на която знаеше, че е способен противникът му. Разбираше, че Бакстър може да я убие във всеки момент, но бе убеден, че още не го е направил. Онова, което ставаше в къщата, беше най-изключителното нещо, което Бакстър бе правил през живота си, и той щеше да удължава удоволствието си чак до последния момент. И именно в този последен момент, когато се изправеха лице в лице, всичко щеше да си дойде на мястото — отдавна закъснялото избавление, отмъщение и изкупление.
— Имам чувството, че той знае за нас — каза Били. — Всъщност не че знае, а че го усеща.
— Няма значение — отвърна Кийт. — Това не променя нищо, нито за него, нито за нас.
— Да. Той е приклещен в ъгъла. — Марлон се замисли за миг. — Предполагам, че ние също нямаме избор. Можем да си тръгнем и в същото време не можем. Нали разбираш?
— Да.
— Иска ми се да можех да запаля цигара.
— Изпитваш ли нужда от алкохол?
— Ами… имаш ли нещо?
— Не. Питам те дали изпитваш нужда.
— Аз… да. Но… това ще почака.
— Нали знаеш, ако се откажеш от пиенето, навярно после ще можеш да построиш живота си наново.
— Навярно.
— Ще ти помогна.
— Остави. Вече сме квит. Някога хрумвало ли ти е, че жестоко са ни прецакали?
— Да. И какво от това? Всички ветерани след Първата световна са били прецакани така. Може би просто трябва да престанеш да се самосъжаляваш. Няма война, достатъчно дълга или жестока, че да изпаднеш в състоянието, в което се намираш.
Били се замисли, после отвърна:
— За теб може и да е така. Ти винаги си бил разумен. Аз просто не можах да го понеса.
— Съжалявам.
— Ще ти кажа още нещо, Кийт. Ако не се чувстваш поне малко прецакан, значи не се вслушваш в камбаните, дето бият в главата ти.
Кийт не отговори.
Изчакаха още час. Мълчаха. Накрая Били попита:
— Спомняш ли си оня мач с „Финдли“, когато бяхме последна година в гимназията?
— Не.
— Тогава играех полузащитник и ни водеха с дванайсет на седем. Тръгнах напред и ония ме приклещиха, ама не паднах — завъртях се и ти подадох топката. Тогава играеше защитник, спомняш ли си? Копелетата от „Финдли“ ти се накачулиха, но ти подаде далечен пас на някой от нападателите — по дяволите, как му беше името? Дейвис. Нали така? Той изобщо не го очакваше, просто се завъртя, топката му падна в ръцете и направи тъчдаун. Спомняш ли си?
— Да.
— Страхотна игра. Та ето какво исках да ти кажа. Даже когато всичко върви на зле, ако не избягаш, можеш да промениш резултата. Чудя се дали още пазят записа на мача.
— Сигурно.
— Иска ми се да го изгледам… Ти от гимназията ли помниш Бакстър?
— Не… всъщност да.
— Винаги си е бил гадняр. Някога спречквал ли си се с него?
— Не, а трябваше.
— Никога не е късно да си разчистиш сметките.
— Точно така си мисли и той и затова всички сме тук.
— Да… но в училище никога не сме му правили нищо. Поне аз не съм му правил нищо. Той просто си умира да прецаква хората. Не разбирам защо някой отдавна не го е очистил.
— Той избира само слаби хора.
Били Марлон не отвърна на думите му.
— Ти обаче адски си го вбесил. — Той се засмя. — Знаеш ли, след като те видях в бара, на другия ден, когато главата ми се проясни, си спомних за вас с Ани Прентис. И ми хрумна безумната мисъл, че пак ще се срещнете и ще тръгнете заедно. Ха кажи, че не съм проницателен.
Кийт не отговори.
— Предполагам, че и той се е сетил — продължи Били. — Знаеш ли, понякога я виждах на улицата — искам да кажа, че в училище не я познавах добре, но нали бяхме стари съученици и тя винаги ми се усмихваше и ме поздравяваше. Понякога спираше да поговори с мен, нали знаеш, питаше ме как съм. Пък аз стоях като пън и си мислех, че мъжът й е чукал жена ми и че трябва да й го кажа, но разбира се, не го направих. И не исках да разговаряме прекалено дълго, защото се страхувах, че ако той ме види да приказвам с жена му, ще направи нещо гадно или с мен, или с нея.
— Може би наистина трябва да те оставя да го изкормиш жив.