— Не… съжалявам. Не искам да седя тук цяла нощ. Ще си легна. — Ани замълча, после каза: — Трябва да отида до тоалетната.
— Нима? Имам по-добра идея. Остани тук. Ще ти е от полза. — Той се приближи до нея, издърпа одеялото и го запрати в отсрещния край на стаята. — Стой тук, докато ти замръзне гъзът и опикаеш целия стол.
— Копеле.
Бакстър силно я ощипа по бузата.
— Утре сутрин те очакват десет удара. Мисли за това цяла нощ. И оставаш без закуска. Можеш да си седиш в собствената си пикня и да ти текат лигите от миризмата на пържени яйца с бекон.
Той отиде до оръжейната стойка, отключи я, извади автомата и отново я заключи.
— И без това предпочитам да спя с пушка, отколкото с теб.
Ани продължи да седи на люлеещия се стол, обгърнала се с ръце и загледана в тлеещите въглени.
— Искаш ли да хвърля в огъня някоя и друга цепеница? — попита Бакстър.
Тя не отговори.
— Така или иначе нямаше да го направя.
Ани вдигна поглед към него.
— Клиф, моля те… Съжалявам. Не ме оставяй тук. Студено ми е, трябва да…
— Трябваше да помислиш за всичко това, преди да си отвориш устата. Спомняш ли си оня доберман, дето постоянно ме лаеше и веднъж ме ухапа? Много хора казваха, че трябва да го застрелям. Е, това може да го направи всеки. Отне ми около месец да му покажа кой е господарят му, нали? И се превърна в най-доброто куче, което някога съм имал. И с теб ще стане така, миличка.
Тя се изправи.
— Аз не съм куче! Аз съм човешко същество, твоя съпруга…
— Не! Ти беше моя съпруга. Сега си моя собственост.
— Не съм!
Клиф я блъсна на стола и застана над нея. Дълго я гледа в очите, после саркастично каза:
— Добре, ако ми беше жена, щеше да носиш венчална халка, пък не я виждам на пръста ти.
Ани не отговори.
— Ако успееш да намериш венчалната си халка, можем да говорим за това дали си ми жена. Къде мислиш, че си я изгубила?
Тя мълчеше.
— По дяволите, не ти трябва халка. Имаш си пранги и белезници. Всъщност още преди години трябваше да ти ги сложа. И един от ония целомъдрени пояси, за да не си навличаш бели. Господ знае, че не приемаш много сериозно брачния си обет.
— Ти…
— Какво? Ще ми кажеш, че съм си развявал байрака. И какво от това? Но аз ще ти кажа нещо — ония жени се държаха добре с мен. Ако беше правила, каквото трябва, нямаше да има нужда да кръшкам. Ти, от друга страна, си била влюбена. Нали?
Ани не отговори.
Бакстър се приближи още повече и тя се извърна.
— Погледни ме — заповяда й той.
Ани се насили да завърти глава към него.
— Мислиш ли, че някога ще забравя какво съм видял в оня мотел? Нямам предвид, че се чукаше с него. По дяволите, много пъти съм си представял, че се чукаш с други мъже. Искам да кажа, че ти ми се нахвърли, за да може той… да ме убие. Искам да кажа, че легна отгоре му, за да не мога да му смачкам скапаната глава. Мислиш ли, че някога ще го забравя?
— Не.
— Не. Никога.
Кийт и Били бяха застанали на колене в края на гората.
Докато Марлон гледаше през оптичния мерник, Кийт наблюдаваше хижата с бинокъла си. Все още светеше, но явно вече друга лампа, защото се намираше по-близо до плъзгащата се врата. Светлината се процеждаше през прозореца, през който бе видял Ани, близо до средата на къщата, където се издигаше коминът. Не можеше да различи отблясъци от огъня в камината, но от къщата към тях продължаваше да се вие дим, което означаваше, че все още са от подветрената страна и че кучетата не могат да ги подушат.
В хижата не се забелязваше движение и по прозореца не падаха сенки. Не блещукаше и типичната синкавобяла светлина на телевизор, чийто шум би им бил от полза. Можеше да има радио или да свири касетофон, разбира се, но Кийт не вярваше, че Бакстър ще прояви такова неблагоразумие. Ако трябваше да предполага какво става в хижата — а наистина трябваше, — Кийт би казал, че един от тях или и двамата са все още будни, седят край тлеещия огън и навярно четат или разговарят. Ани навярно беше завързана по някакъв начин, иначе Бакстър постоянно трябваше да е нащрек.
Кийт плъзна поглед по откритото пространство около къщата. Доберманът лежеше от отсрещния край на гредата си откъм езерото и сигурно спеше. По-нататък имаше друго куче, чийто силует се очертаваше на фона на езерото. Не можеше да види третото, което се намираше някъде зад хижата. Дойде му наум, че много преди да се оттегли в скривалището си, Бакстър е разположил кучетата си така, че да му осигурят максимална сигурност. Предполагаше, че ако е водил живота на ченгето, и той би взел същите предпазни мерки.