— Стига! Престани!
— Чао, скъпа…
Внезапно отнякъде се разнесе приглушен изстрел и Кийт и Били залегнаха. Зачакаха, но не чуха нищо повече, освен лая на кучетата.
— От къщата ли беше? — прошепна Марлон.
— Не зная. — Но изглежда, наистина бе така. Нямаше го характерният пукот на пушка на открито. Единственото желание на Кийт беше да се втурне към хижата, но станалото бе станало и вече не можеше да направи нищо.
— Успокой се — прошепна Били. — Не знаем какво се е случило.
— Не, но скоро ще разберем.
Ани чу изстрела — оглушителен гръм, който я накара да подскочи. Тя завъртя глава към него и видя, че стои с отпуснат отстрани пистолет и с усмивка на лице.
— Не улучих — каза Бакстър. — Попика ли се? — И се засмя.
Ани скри очи с длани и отново се разрида.
Клиф взе автомата, бронираната жилетка и пистолета, после изключи настолната лампа и остави стаята в мрак.
Тя чу дъха му съвсем близо до себе си.
— Лека нощ, миличка — каза той.
Ани не отговори.
— Казах лека нощ, миличка.
— Лека нощ.
— Внимавай да не ходиш насън. — Бакстър отново се засмя.
Тя го чу да излиза от дневната.
Остана неподвижна цяла минута, после отвори очи. Въглените изтляваха в огнището. Сърцето й туптеше и Ани дълбоко си пое дъх. Въпреки ирационалното му поведение, което наистина я плашеше, все още можеше да му въздейства. Тази нощ Клиф нямаше да убие нито нея, нито себе си. Но искаше да я накара да страда, затова му харесваше идеята, която смяташе за своя — да я остави тук, гола и замръзваща с приковани за пода крака. Дотук добре. Ани щеше да има само една възможност. Тя се изхлузи от люлеещия се стол и се приближи до камината.
Докато Кийт наблюдаваше, светлината угасна и няколко секунди по-късно се освети прозорецът в задната част на къщата, навярно спалня. След минута в хижата настана пълен мрак и той сведе бинокъла. Не му се струваше логично някой вътре току-що да е бил убит и другият просто да си легне. В ловен район като този, успокояваше се той, се стреляше много, дори нощем, и заради езерото и дърветата не можеше да е сигурен откъде се е разнесъл изстрелът.
Кийт се овладя и погледна Били, който го наблюдаваше и го чакаше да каже нещо. В този момент, както и двамата знаеха, разговорът се свеждаше до три прости заповеди: напред, назад и почакай. За „назад“ не можеше да става и дума. На човек обикновено му се иска да каже „почакай“… но неизбежната команда беше „напред“.
— Готов ли си? — попита Кийт.
— Да.
— Да вървим.
41.
Ани безшумно се плъзна по дъбовия под, докато прангата на левия й глезен се допря до халката, и протегна дясната си ръка към изправения до каменната камина ръжен, но не успя да го достигне.
Остана неподвижна и се заслуша. От спалнята на пет-шест метра от нея се чуваше хъркането на Клиф. Отново опита да стигне ръжена, но пръстите й оставаха на сантиметър от него. Краката й изтръпнаха и опънатата верига изтрака на пода. Ани замръзна на мястото си и отново се заслуша.
Клиф престана да хърка за миг, после продължи. Тя седна на пода и огледа тъмната стая. Въглените все още тлееха и през южните прозорци се процеждаше лунна светлина. Трябваше й нещо, с което да достигне ръжена, но като че ли нямаше с какво. И тогава я видя — дългата извита бисквита, която Клиф й бе подхвърлил върху одеялото. Лежеше на пода. „Благодаря ти, Клиф.“ Ани я взе и отново протегна ръка към ръжена.
Напрегна всичките си мускули, цялото тяло я заболя, но запази спокойствие, стиснала здраво бисквитата в пръстите си, докато накрая успя да пъхне извивката й в дръжката на ръжена. Дръпна го и когато той се плъзна към нея, го хвана, после остана неподвижна и задъхана.
След като се убеди, че Клиф не е чул нищо, Ани се върна при люлеещия се стол, седна на пода и разгледа веригата, катинара и халката. Съмняваше се, че ще успее да измъкне халката от дъските или да разбие прангите, но можеше да развие винта. Тя вкара върха на ръжена в металната гривна и го завъртя обратно на часовниковата стрелка, за да извие катинара така, че да завърти и халката. Брънките на веригата заскърцаха по старите дъбови дъски. Ани спря и се заслуша, после нагласи ръжена така, че да не дърпа веригата, и отново го завъртя. След няколко завъртания опипа с пръсти и усети, че винтът се е повдигнал над дъската. Спомняше си, че е дълъг десетина сантиметра — и когато го бе завивал, Клиф й каза: „Това нещо никога няма да излезе“.