Кийт опря приклада на арбалета до гърдите си, опъна тетивата, зареди една от късите стрели и коленичи до един бор, като опря оръжието на дънера. После погледна през оптичния мерник.
На шейсетина метра от тях луната осветяваше голяма немска овчарка, завързана на дълга каишка за вертикален кол.
Кийт зачака с надеждата кучето да се приближи или поне да остане на място за няколко секунди.
Били фокусира бинокъла към къщата и прошепна:
— Там е спокойно.
Накрая овчарката застана неподвижно на четирийсетина метра разстояние и повдигна глава, като че ли се вслушваше в нещо. Лунните лъчи очертаваха профила й и Кийт се прицели в предния й хълбок, за да улучи сърцето или белия й дроб. После натисна спусъка.
Не видя къде е попаднал, но кучето беше невредимо. Обаче бе чуло изсвистяването на стрелата, излая веднъж объркано и се втурна да обикаля.
Той отново зареди арбалета.
— В къщата продължава да е спокойно — прошепна Марлон.
Кийт се изправи и нарочно стреля ниско на двайсетина метра от тях. Овчарката се понесе към стрелата и започна да я души. Той презареди, прицели се и натисна спусъка.
Този път видя как стрелата пробива главата на кучето и бе убеден, че е мъртво още преди да падне на земята.
Кийт потупа Били по рамото.
— С първото се справихме. Да продължаваме.
Той прехвърли пушката си през рамо и понесе арбалета в ръка. Марлон взе своята М–14 и се насочиха към другите две кучета.
Трябваха им повече от двайсет минути, за да заобиколят поляната през мрачната гора.
Спряха на място, от което можеха да виждат езерото. Луната започваше да се спуска зад боровете и то изглеждаше много по-тъмно. Кийт си помисли, че им остават само още няколко минути светлина.
Част от дърветата наоколо бяха отсечени, както изглеждаше, за да се разшири поляната. Кийт опря арбалета върху отрязания дънер на едно от тях, погледна през мерника и видя ротвайлера седнал на задните си крака на двайсетина метра разстояние. Кучето беше обърнато към езерото.
Били наблюдаваше къщата през оптичния мерник на пушката си.
— Всичко е наред — прошепна той. После завъртя оръжието и го насочи към добермана. — Третото спи.
Кийт се прицели в левия хълбок на ротвайлера. Кучето вдигна глава и се прозя. Той натисна спусъка. Не се разнесе никакъв друг звук, освен изжужаването на тетивата. Секунда по-късно ротвайлерът подскочи, издаде задавен, изненадан хрип и се строполи на земята. Продължи да скимти още няколко секунди, после утихна.
Кийт се претърколи по гръб, притисна приклада към гърдите си и опъна тетивата. Били му подаде нова стрела от колчана, той я зареди и скочи на крака. След като се бяха справили с двете кучета, бързината бе по-важна от абсолютната тишина. После си погледна часовника и видя, че е един и двайсет и осем минути.
Напусна прикритието на боровете и се насочи право към добермана, който се беше свил на кълбо на двайсет метра от тях. Кучето се събуди и се изправи. Той стреля и още преди да види дали е улучил, хвърли арбалета и се затича напред, като извади ножа си в движение.
Доберманът излая и се опита да се хвърли срещу него, но стрелата бе пронизала задното му бедро и животното се препъна. Кийт скочи отгоре му, строши му гръбнака и в същото време го стисна за муцуната и преряза гърлото му.
Кучето започна да се гърчи и от раната шурна кръв. След няколко секунди се отпусна неподвижно на земята.
Кийт погледна нагоре към къщата, която сега бе само на сто метра разстояние. Вече нямаше никакви препятствия — нямаше кучета, които да предупредят Бакстър, но нямаше и къде да се скрие. Само сто метра открито пространство. Поляната беше мрачна, но не чак толкова, колкото щеше да е след няколко минути, когато луната окончателно потънеше зад боровете. Знаеше, че трябва да изчака, както бяха решили. Но адреналинът му вече се покачваше и той бе готов за действие.
Били беше заел позиция сред дърветата зад гърба му, така че да е под малък ъгъл спрямо плъзгащата се врата и да може да го прикрива, без да има опасност да го улучи.
— Кийт, или се върни, или давай напред — високо прошепна Марлон. — Не трябва да стоиш на едно място.
Кийт се завъртя към него и му направи знак с палци нагоре.
— Добре, прикрил съм те — каза Били. — Успех.
Кийт отново се обърна към къщата и без колебание се втурна по поляната.