Беше сигурен, че е излязъл победител от спора им, но това беше вярно само ако забравеше изпуснатия си мехур. В действителност той дори още не беше изравнил резултата по този параграф, така че се опита да го прогони от ума си. Но не успя. „Мръсна кучка.“
Можеше да се справи с тоя проблем, но за жалост бе възникнал нов — господинчото Кийт Ландри, бившето интимно приятелче на госпожица Ани.
Наближи фермата на Ландри и забеляза черния сааб, паркиран на алеята пред къщата. Забеляза също така и мъжа на верандата; беше сигурен, че мъжът е забелязал пък него.
Клиф вдигна мобифона и набра дежурния сержант в управлението.
— Блейк, аз съм. Обади се във Вашингтон, окръг Колумбия, управлението Моторни превозни средства, и ми намери всичко, което може да се открие за Кийт Ландри. — Той произнесе името му буква по буква. — Кара черен „Сааб“ 900. Не мога да ти кажа годината на производство, нито мога да видя номера му. Откриеш ли нещо, веднага ми звънни. — След това набра службата за информация. — Трябва ми номерът на Ландри, Кийт Ландри, шосе 28, нов номер.
— Няма телефонен номер за това име, сър.
Клиф затвори и набра градската поща.
— Обажда се Клиф Бакстър, свържи ме с шефа на пощата. — След няколко минути в слушалката се разнесе гласът на Тим Холдж, шефа на пощата:
— Какво има, шефе?
— Провери и виж дали нямаш един нов клиент, Ландри, безплатна доставка в провинцията, от Вашингтон, окръг Колумбия.
— Разбира се, задръж така. — Последва пауза. — Да, един от сортировачите е видял две сметки или нещо подобно с препращащ адрес от окръг Колумбия за Кийт Ландри.
— Няма ли име на жена върху пликовете?
— Не, само неговото име.
— Временен адрес ли е?
— Изглежда ми като постоянен. Защо, някакъв проблем ли има?
— Не. Просто къщата беше празна от доста време и някой е забелязал, че там се мяркат хора.
— Спомням си ги. Джордж и Алма. Преместиха се във Флорида. Кой е тоя момък?
— Синът им, предполагам. — Клиф се замисли за момент, после попита: — Взел ли си е пощенска кутия в пощата?
— Не. Щях да видя сметката, ако го беше направил.
— Да, добре… виж, бих искал да мога да хвърлям по някое око на пощата му…
Последва продължителна пауза. Шефът на пощата съобрази, че това не е рутинна проверка.
— Съжалявам, шефе. Обсъждали сме го и преди. Трябва да видя някакъв документ, издаден от съда.
— По дяволите, Тим, става дума само да хвърлям по едно око на пликовете, а не да му отварям писмата.
— Да, но… виж, ако този човек нещо не е наред със закона, защо не отидеш в съда и…
— Просто те моля за малка услуга, Тим. Когато ти се нуждаеш от услуга, знаеш къде да се обърнеш, нали? Не забравяй, че си ми длъжник. Нали отървах зет ти за неправомерно шофиране. Съвсем се беше осрал.
— Да… добре… значи искаш да хвърляш по едно на пликовете, когато се сортират, така ли?
— Нямам възможност всеки път да отскачам до шибаната ти поща. Ще правиш фотокопия на писмата му, на предната им част и на гърбовете. И когато съм по-свободен, ще отскачам до теб.
— Ами… добре…
— И си дръж езика зад зъбите, за да си държа и аз моя. Много поздрави на дъщеря ти и зет ти.
Клиф затвори телефона и продължи да кара по правото като конец шосе, без да забелязва околността, замислен дълбоко над този развой на събитията. „Значи този педал се прибира у дома си, още не е пуснал телефона си, а вече иска да му препращат пощата. Защо се е върнал?“
Той включи полицейската кола на автопилот и задъвка сандвич. Клиф Бакстър си спомняше добре Кийт Ландри от дните им в гимназията. Не спадаха към приятните му спомени. Не познаваше Ландри добре, поне не лично, но всички познаваха Кийт Ландри. Той беше един от онези галени глезльовци, към които Съдбата проявяваше щедрост, един лигав атлет, книжен червей, с голяма популярност; накратко, всичко онова, което Клиф Бакстър ненавиждаше като смъртта.
Той си спомни със задоволство как няколко пъти бе блъскал Ландри по коридорите на гимназията и всеки път онзи му се бе извинявал, сякаш вината беше негова. Клиф го мислеше за путка, но някои от приятелите му го бяха предупредили да внимава с Ландри. Клиф не искаше да си го признава, но знаеше, че приятелите му бяха прави.