Не искаше нищо да го забавя и вече нямаше нужда от пушката, затова носеше само полицейския револвер и ловджийския нож.
„Осемдесет метра.“ Още десет секунди и щеше да е на стъпалата на терасата. Той насочи поглед към тъмната стъклена врата.
„Шейсет метра.“ Чувстваше се много уязвим и знаеше, че ако в този момент излезе на терасата с пушката и инфрачервения си мерник, преди да го застреля Бакстър дори ще има време да му се усмихне и да му каже нещо гадно. Надяваше се, че Били Марлон е точен стрелец.
Клиф Бакстър се събуди от будилника. Все още по бельо, той влезе в дневната и включи настолната лампа. Беше прехвърлил колана с кобура през рамо и носеше бронираната си жилетка, но не бе взел автомата или пушката.
Ани стоеше на колене на пода пред люлеещия се стол, подвила под себе си окованите си с пранги крака и здраво стиснала ръжена между бедрата си. Задният му край стърчеше между стъпалата й под стола.
— Защо си клекнала тук в тъмното? — попита той.
— Не можах да заспя на стола. Ще си легна на пода.
— Нима? — Бакстър тръгна към плъзгащата се врата. — Ще събудя кучетата.
Той извади пистолета си, отключи вратата и я отвори само колкото да подаде оръжието навън и да стреля във въздуха. После понечи да затвори, но замръзна на място и се заслуша. Не се чуваше кучешки лай.
Прицелил се в стъклената врата през оптичния мерник на пушката си, Били Марлон прикриваше Кийт, който тичаше по поляната.
Внезапно в къщата блесна светлина и след секунда той видя зад стъклото да се очертава силует, но не знаеше дали е Бакстър. Вратата като че ли леко се отвори и Били чу изстрел, после фигурата се скри преди той да успее да стреля.
— По дяволите! — В полето на мерника му попадна Кийт, който продължаваше да тича напред. — Добре. Добре. — На няколко метра от стълбището той промени посоката си и изчезна. — Какво става, по дяволите?
Били Марлон остана неподвижен за миг, объркан и разгневен на самия себе си. Струваше му се, че някак е провалил Кийт. Той сведе пушката и без да се замисля, се втурна по поляната към хижата.
„Трийсет метра.“ Още четири-пет секунди. Кийт вдигна поглед нагоре, видя, че в къщата свети, но продължи да тича.
„Двайсет метра.“ Изведнъж зад стъклото се появи силует и му се стори, че вижда вратата да се открехва. Той светкавично взе решение, рязко зави, скри се под издигнатата над земята тераса и се притисна до една от носещите бетонни колони. Отекна изстрел. Кийт опря гръб в колоната и насочи револвера си право нагоре. През цепнатините между дъсчения под се процеждаше бледа светлина. Продължаваше да се цели нагоре, като очакваше над него да се появи сянка или да зърне движение, но не се случи нищо. Секунда по-късно вратата шумно се затвори.
Кийт беше почти сигурен, че е бил Бакстър и че не го е видял или чул да се приближава, иначе нямаше да включи лампата. Просто бе избрал неподходящ момент да събуди кучетата с изстрел и те не бяха реагирали. Нямаше и да реагират. Клиф Бакстър вече знаеше, че си има компания.
Бакстър заключи вратата и с една крачка застана абсолютно неподвижно с гръб към оръжейната стойка, насочил деветмилиметровия „Глок“ на Кийт към мрачната поляна навън. Погледна назад към настолната лампа. Искаше да я изключи, но се намираше на пет-шест метра от нея и знаеше, че не трябва да се движи. Заслуша се.
Опита се да се успокои, като си каза, че никой не би могъл да убие и трите кучета, че не са мъртви и че изстрелът просто не ги е събудил. Но това не беше възможно. „По дяволите…“
Погледна жена си, която стоеше на колене на пода, и очите им се срещнаха.
Ани позна изражението му — същото като в онзи случай, когато беше насочила пушката срещу него. Искаше й се да се усмихне, да се засмее, да каже нещо, но усещаше, че смъртта е наблизо, и не знаеше кого дебне.
Той повдигна верижката от шията си и отключи оръжейната стойка. Извади финландската пушка, включи електронния инфрачервен мерник и свали предпазителя.
Все още насочил револвера нагоре, Кийт притискаше гръб до бетонната колона. Зад него се намираше откритото гаражно пространство с форда, а отгоре бе къщата. Той напрягаше слух, но не се чуваше нищо.
Кийт погледна към мястото, където беше оставил Били Марлон. Луната се бе спуснала зад боровете и поляната тънеше в почти пълен мрак.
Били сигурно не бе стрелял, защото всичко се беше случило прекалено бързо, за да реагира, или си бе помислил, че Кийт ще открие огън и ще се затича нагоре по стъпалата, пресичайки огневата му линия. Във всеки случай Бакстър вече знаеше за присъствието им, Били се намираше на сто метра в края на гората, а Кийт стоеше под краката на ченгето, навярно само на два-три метра от него. Предпочиташе да е на терасата, но беше почти сигурен, че Бакстър не знае къде е. Сега просто трябваше да изчака противникът му да реши, че трябва да излезе навън с инфрачервения си мерник и да се справи с проблема.
Чу някакъв шум и се завъртя към поляната. Трябваха му няколко секунди, за да забележи движението, после видя Били Марлон с всички сили да тича към къщата.
„Дяволите да го вземат!“ Ядоса се, че Били не е изпълнил заповедта му, но и никога не бе смятал, че ще го направи.
Марлон бързо напредваше, притиснал пушката си до хълбок и готов за стрелба като пехотинец, атакуващ вражески позиции.
Кийт не можеше да го прикрива и се опита да му даде знак да дойде при него под къщата, но Били съсредоточено продължаваше да тича към стълбището. В този момент той искаше Клиф Бакстър и не мислеше за нищо друго.
Бакстър бързо оцени положението. Не можеше да е сигурен кога и кой е убил кучетата, но нито за миг не се съмняваше, че е Кийт Ландри. Нямаше представа къде се е скрил. Усети, че по челото му избива пот и се стича по лицето му. „По дяволите.“
Тъкмо се канеше да пресече стаята и да изключи лампата, когато му се стори, че чува нещо навън — тичащи стъпки, крито бързо се приближаваха.