Черепът на Клиф изхрущя, очите му изхвръкнаха от орбитите си, от носа му бликна кръв и той се просна на дивана. Ани пусна ръжена на пода и погледна Кийт.
— Всичко е наред… — промълви той и тихо продължи да й говори, като в същото време заобиколи дивана. Тя колебливо пристъпи към него, после направи по-широка крачка, но веригата се опъна и тя залитна. Кийт я хвана за ръцете, нежно я отведе при стола и я накара да седне. Съблече си ризата, наметна я на раменете й и я погали по бузата.
— Всичко е наред.
Отстъпи назад и взе ръжена. После се върна при дивана, замахна и с всичка сила удари Бакстър по вече разбития череп. Разсеяно забеляза, че ченгето е по бельо, че кожата му е бяла и че сфинктерът му се е отпуснал.
Кийт хвърли ръжена на пода и се завъртя към Ани.
— Убих го — тихо каза той.
Тя не отговори.
— Убих го, Ани. Мъртъв е. Всичко свърши.
Ани вдигна очи.
Той коленичи пред нея и хвана студените й, лепкави от пот ръце.
— Всичко е наред. Ще се оправиш. Връщаме се в Спенсървил.
Тя кимна и по бузите й започнаха да се стичат сълзи.
— Благодаря ти — рече Ани.
Сега не бе моментът, каза си Кийт, да й благодари, че му е спасила живота, защото искаше да подреди събитията по различен начин в ума й. Той разтри дланите й и я попита:
— Ранена ли си?
— Не. — Ани го докосна по челото, все още мокро от кръв. — Но ти си ранен.
— Нищо ми няма. — Кийт видя синините на лицето и краката й. Очите й изглеждаха добре, макар че кожата й беше бледа и студена. Докато стискаше ръцете й, той усети, че пулсът й е ускорен, но постоянен. — Добре си. Ти си издръжливо момиче.
Тя не обърна внимание на думите му.
— На шията му има ключове. Искам да освободя краката си. — Ани разклати прангите на глезените си.
Кийт й се усмихна.
— Добре.
Той се изправи, отиде при трупа на Бакстър и откъсна верижката от окървавената му шия. После отново коленичи пред Ани и докато опитваше няколко ключа, забеляза катинара и веригата, минаваща през голямата халка. — Как успя да се освободиш?
— Развих винта с ръжена.
Кийт кимна, после отключи прангите и започна да разтрива глезените й.
— Добре ли си?
— Да.
— Хайде да те облечем и да се махаме оттук.
Тя като че ли не искаше да помръдне, но после погледна към отпуснатия върху дивана Клиф Бакстър и отвърна:
— Да, искам да се махна оттук. Помогни ми да стана.
Кийт се изправи, подаде й ръка и я извърна от трупа.
После я прегърна и я поведе към коридора.
Ани спря и се освободи от ръката му.
— Мога да се справя сама. Почакай ме тук. Ще се облека за няколко минути.
— Добре.
Тя се поколеба за миг, после попита:
— Навън имаше още някой, нали?
— Да. Били Марлон.
— Мъртъв ли е?
— Да.
— Съжалявам.
— Вината не е твоя.
Ани сведе очи към Бакстър, после отново погледна Кийт.
— Аз го убих.
Той не отговори.
Тя постави длан на лицето му и дълго се взира в очите му.
— Знаех, че ще дойдеш.
— Обещах ти.
— Е… надявам се да си мислиш, че си е струвало. Кийт й се усмихна и я целуна.
— За какво са приятелите?
43.
Пикапът на Били Марлон пътуваше на юг по шосе 127. Когато Кийт и Ани стигнаха до границата на Охайо, зората вече огряваше заскрежените поля и морави.
Той завъртя глава към нея и попита:
— Защо не опиташ да поспиш?
— Искам да съм будна и да те гледам.
Кийт се усмихна.
— Имал съм и по-добър вид.
— Видът ти е чудесен.
— И твоят. — Всъщност нито той, нито тя не изглеждаха в най-добрата си форма, но Ани се беше гримирала и носеше бяло вълнено поло и дънки. Бе промила и превързала раната му от ножа, но и двамата не искаха да остават в хижата прекалено дълго, за да взимат душ. И без думи се бяха разбрали да оставят всичко там и да се махнат от тази къща на ужасите.
— Преди да тръгна за Мичиган ходих у вас, за да потърся някаква информация — каза Кийт. — Искам да го знаеш.
— Няма нищо — усмихна се Ани. — Ти си такъв джентълмен. Всичко чисто ли беше?
— Имаш много хубава къща. — Той замълча за миг и прибави: — Все още си маниачка на тема чистота.