Бакстър беше една година по-назад в гимназията и сигурно щеше да игнорира този педал напълно, ако не беше фактът, че Кийт Ландри излизаше с Ани Прентис.
Клиф се замисли над спомените си. Винаги имаше такива педали като Ландри, които винаги знаеха как да постъпят по най-правилния начин във всяка ситуация, които си подбираха най-готините мацета и при които всичко изглеждаше до оскърбление лесно. А в този случай имаше и утежняващи обстоятелства: Ландри беше просто едно селяндурче, което ринеше лайната в събота и неделя и чиито родители идваха в „Бакстър Мотърс“ и оставяха лайняната си бричка за една по-нова, но все така лайняна бричка, като доплащаха разликата. Та Ландри беше човек, който нямаше дори и гърне, в което да пикае, и прозорец, през който после да го изсипе, и който трябваше да рине лайна през целия си живот, а вместо това отиде в колеж със стипендии откъде ли не: от църквата, от ротарианците, от Ветераните от войната и като допълнение и на щатски разноски от парите, които данъкоплатците, такива като Бакстър, плащаха щедро. И накрая този кучи син да си вири носа и да не вижда хората, които бе стъпкал под краката си. Скапаняк.
Клиф щеше да е щастлив да зърне проклетото копеле да си тръгва, само че тогава с тръгването си за колежа той забърса със себе си и Ани Прентис, а от това, което бе стигнало до ушите на Клиф Бакстър, двамата се бяха чукали за живите и умрелите в продължение на четири години в колежа „Боулинг Грийн“ преди тя да му бие шута.
Клиф гневно стовари юмрука си върху волана. „Шибаняк смотан!“
Мисълта за този чукан, който навремето бе спал с жена му, беше повече, отколкото можеше да понесе. „Шибан духач!“
Кара безцелно половин час, като се опитваше да обмисли следващия си ход. В едно беше сигурен и не изпитваше съмнения: този педал трябваше да си обира крушите от района му, по какъвто и да е начин. Това беше градът на Клиф Бакстър и никой, абсолютно никой не можеше да се подиграва с него; най-малкото пък педал, който бе чукал жена му. „Ти си история, господине.“
Дори и да се завреше в смрадливото си ранчо и да не си подаваше носа навън, Клиф пак беше бесен от мисълта, че може да го зърне някъде в близост до жена си, а като нищо можеха да се сблъскат и на някое социално мероприятие. „Какво ще кажеш, а? Отиваш на някаква сватба или нещо подобно, и там се пръква тоя задник, който е чукал жена ми, и я поздравява с усмивка върху лайняното си лице!“ Клиф тръсна глава, сякаш да прогони представата от съзнанието си. „Не, господинчо, няма да стане. Няма да ти стане играта.“
Той си пое дълбоко дъх.
„Проклятие, тоя педераст е чукал жена ми четири години, а може и пет или шест, и изведнъж кучият му син се пръква ей така, без даже да си води някоя шибана съпруга, седи си на смрадливата веранда и…“ Той отново стовари юмрука си върху волана. По дяволите!
Сърцето му забумка в гърдите, устата му пресъхна. Той си пое дълбоко дъх, отвори бутилката с портокалов сок, отпи дълбоко и усети как киселината се надига в стомаха му. Гневно запокити бутилката през прозореца. По дяволите…
Радиото изпука; гласът на сержант Блейк се разнесе по високоговорителя.
— Шефе, става въпрос за информацията за онзи автомобилен номер…
— Искаш цялата околия ли да го чуе? Обади се веднага по шибания телефон.
— Слушам, сър.
Телефонът иззвъня.
— Изпратих факс до Бюрото за МПС с името на Кийт Ландри, марката на колата и модела, и те ни отвърнаха негативно.
— Какво означава това, по дяволите?
— Ами, казаха, че такъв човек няма.
— По дяволите, Блейк, вземи номера на колата му и им го изпрати.
— Къде е колата му?
— Старата ферма на Ландри, шосе 28. Искам всичко около шофьорската му книжка също така, и след това да се обадиш в местната банка и да провериш дали не е открил сметка, да откриеш номера на социалната му осигуровка и кредитната му карта, а след това в армейските регистри, арести, ако има такива, всичко, разбра ли?
— Да, сър.
Клиф затвори. След почти тридесет години работа в полицията се бе научил как да събере досие буквално от въздуха. Двамата детективи от участъка му държаха криминалните досиета, които не го интересуваха особено. Клиф имаше собствени досиета за почти всички в окръг Спенсър — по-точно за почти всички повече или по-малко важни клечки и за хората, които го интересуваха в някакво отношение.