Клиф знаеше, че изграждането на тайни досиета за частни граждани е донякъде незаконно, но той принадлежеше на старата школа, а онова, което бе научил там, беше, че издиганията по служебната стълба и сигурността за работното място се постигат най-добре чрез сплашване и изнудване.
В действителност той го беше научил още много преди да постъпи на работа в полицията — баща му и целият му род, всички до един, бяха преуспяващи мръсници. Пък и честно казано, не системата го беше корумпирала: той почти само с двете си ръце бе успял да корумпира системата. Но той не можеше да го стори без активната помощ от страна на хората, които така услужливо проваляха и съсипваха личния си и делови живот: женени мъже, които си падаха по забежките, бащи, чиито синове влизаха в конфликт със закона, бизнесмени, които се нуждаеха от разрешение за заобикаляне на наредбите или от специални данъчни облекчения, политици, живо интересуващи се от пикантни подробности за интимния живот на политическите си опоненти, и така нататък. Клиф винаги беше на точното място в точния момент, усещайки признаците на морална слабост, дребни недостатъци на характера, сигналите за финансови и законови нарушения. Клиф винаги беше на място, изпълнен с желание да помогне.
Онова, което липсваше на системата, когато той навлезе в нея, беше брокер, централна борса, където всеки гражданин да може да дойде и да предложи услуга срещу услуга, където да може да продаде душата си.
От тези първоначални неумели действия Клиф Бакстър започна да си води бележки, които след време се превърнаха в досиета с цената на злато.
По-късно обаче, с течение на времето, в системата започнаха да се намесват и хора, които той, меко казано, не обичаше. Гимназиални учители, проповедници, домакини, дори и фермери. В градския съвет дори се бе намърдала и една кучка, Гейл Портър, уволнена преподавателка от колеж, мръсница, която много обичаше да си вре носа там, където най-малко й беше в работа, бивша комунистка. Бе успяла да се намъкне съвсем случайно, след една издънка на човека, който се бореше с нея, Боби Коул — оставил се беше да го спипат в мъжката тоалетна на автогарата в Толедо. Клиф не й беше обръщал никакво внимание до момента, в който с изненада установи, че вече е станало прекалено късно. Сега обаче вече разполагаше с досие за нея, по-дебело и от агнешка пържола, и през ноември щяха да я изритат от съвета. Жени като нея не можеха да оценят системата и Клиф беше наясно, че ако тя успее да се задържи в градския съвет, след нея ще повлекат крак и други.
Кметът му беше братовчед, градският съвет и областните съветници бяха хора, с които се познаваше достатъчно отблизо, и всеки от тях трябваше да се състезава за изборите. Но Клиф Бакстър беше избран служебно и ако някой поискаше мнението му, той беше избран на поста си пожизнено. Работата беше там, че ако той, не дай си Боже, някой ден изгубеше службата си, най-малко сто души, мъже и жени, щяха да посегнат към гърлото му, така че той нямаше право да се отпуска дори и за секунда.
Клиф Бакстър нямаше и представа, че светът се е променил и че промените нахлуват и в пределите на царството му в Спенсър, и че го заплашват. Той обаче беше достатъчно сигурен, че може да държи всички под контрол, още повече, след като областният шериф, Дон Фини, беше братовчед на майка му. Дон имаше само двама заместници, които да патрулират цялата околия, така че двамата с Клиф си имаха уговорка, че полицията на Спенсървил може да излиза извън границите на града, където пожелае — точно онова, което в момента вършеше Клиф. Това му осигуряваше далеч по-голямо спокойствие при работата му с хора, които живееха извън града, както например онази кучка Портър и съпругът й, и другите като този господинчо Кийт Ландри.
Така че той щеше да държи юздите на града здраво още няколко години, а после, когато навършеше тридесет години служба и децата му завършеха образованието си, щеше да прескочи границата на щата и да отиде в Мичиган, където имаше ловна хижа. А междувременно беше длъжен да ръфа враговете си дори и когато не беше гладен.
Хищникът в него можеше да усети мириса на кръв дори и от километър, но той не можеше да усети нищо при новите хора, включително и Гейл Портър. Веднъж й бе показал досието й, като си мислеше, че така ще й набие чемберите; демонстрирал й беше всичко, което му беше известно за нея: комунистическата й дейност в колежа „Антиох“ и някои по-интимни подробности от половите й занимания с приятелите й, които съпругът й със сигурност нямаше да хареса. Тя обаче му каза да навие материалите си на руло, да ги намаже с грес и да си ги навре в гъза. Клиф бе изпитал маниакална жажда да впие пръсти в гръкляна й. Щом хората не се страхуваха от него, как тогава щеше да ги държи под контрол? Тази мисъл направо го влудяваше.