Главната улица се разширяваше в четири ленти точно преди знака „Край на града“ и се превръщаше в магистрала, която водеше към границата с щата Индиана. Пътят от двете страни обаче вече не беше пуст, а се бе превърнал в търговска площ с вериги от супермаркети, обикновени магазини, магазини за преоценени стоки и бензиностанции. Огромни пластмасови табели стърчаха върху високи пилони, докъдето му стигаше погледът: „Уенди“, „Макдоналд“, „Бъргър Кинг“, „Кентъки Фрайд Чикънс“, „Рой Лоджърс“, „Домино Пица“, „Френдли“ и други чудесни заведения за бързо хранене, едно след друго, чак до границата с Индиана, а може би и чак до границата с Калифорния — най-автентичната главна улица на САЩ.
Но така или иначе, тъкмо този феномен бе унищожил деловия център на града, или може би самият делови център бе убил себе си поради липса на визия, също както и с пълния разрив с миналото, както и с пълното му неразбиране. Другаде — в съвършените малки градчета на щата Ню Ингланд например, миналото и настоящето бяха едно, а бъдещето беше внимателно изградено върху съществуващите основи на времето.
Кийт обаче подозираше, че ако бе останал в града и бе видял развитието на промените, а не да се сблъсква с тях на пресекулки през пет години, щеше да е далеч по-малко носталгичен и не толкова разтревожен от физическата трансформация.
Тъй като в центъра не бе останала дори и една бакалия, Кийт спря на паркинга на един голям универсален магазин.
Взе една количка и влезе вътре. Проходите бяха широки, огромното помещение беше с климатична инсталация и чисто, а стоките нямаха особена разлика с тези във Вашингтон. Въпреки носталгичните му спомени по разхвърляната бакалия на господин Ерхарт, модерният универсален магазин беше действителният принос на Америка към западната цивилизация.
По ирония на съдбата пазарната улица в Джорджтаун, където той пазаруваше, приличаше повече на провинциалния Спенсървил, отколкото самият Спенсървил. При редките си пазарувания по нея Кийт влизаше от един магазин в друг. Концепцията на супермаркета му беше чужда, макар и интуитивно разбираема. Той буташе количката по проходите, вземаше каквото му е необходимо, срещаше погледите на домакини и кореняци, усмихваше се, казваше „Извинете“ и не сравняваше цените.
Беше изненадан от броя на хората, които не познаваше, и си спомни времето, когато махаше на половината хора в центъра на града. Все пак и сега от време на време мяркаше позната физиономия, а някои познаваха и него, макар и да не можеха да се сетят откъде, нито името му. Той видя най-малко десетина жени на негова възраст, които навремето бе познавал, и един мъж, с когото бе играл футбол. Така обаче, както се бе изтърсил ни в клин, ни в ръкав, още не можеше да се насили да спре и да се представи.
Не видя никого от най-добрите си приятели от онова време, и по-добре, защото тогава щеше да е доста смутен — не бе поддържал връзка с никого от тях и не бе посетил дори едно събиране на класа им. Освен със семейството, единственият му контакт със Спенсървил бе останала Ани.
Той я зърна да завива покрай един ъгъл и се втурна стремително с количката напред да я настигне, после остави количката, изравни се с жената и видя, че не е тя. В действителност дори изобщо не приличаше на нея.
Върна се при количката си и без да продължи пазаруването, плати и излезе да хвърли торбите с покупките в колата си.
Полицейска кола с двама полицейски служители бе блокирала пътя му за излизане от паркинга. Той остави торбите с покупките на задната седалка, седна зад волана и запали двигателя, но полицаите не помръднаха. Излезе от колата и се приближи до шофьора.
— Извинете, но трябва да тръгвам.
Ченгето го изгледа продължително, после се извърна към партньора си.
— А пък разправят, че сезонните работници вече си били заминали. — Двамата бурно се разсмяха.
Това беше един от онези моменти, при които всеки средностатистически гражданин на САЩ би теглил по една майна и на двамата полицаи. Кийт обаче не беше средностатистически американски гражданин, а и бе прекарал достатъчна част от живота си в полицейски държави, за да не разбере, че се намира в класическото положение на провокиран от органите на реда човек. В Сомалия или Хаити, или в която и да е страна, където беше работил, такава постъпка би довела до мигновената смърт на гражданина. В старата съветска империя рядко застрелваха на улицата, но там те арестуваха, точно каквато беше целта на провокацията в момента. Кийт благоразумно се дръпна назад с думите: