— В банята.
Кийт влезе в банята и обилно си наплиска лицето със студена вода. Погледна се в огледалото. Вярно, бе имал късмета да се роди с нормални гени и в момента не се различаваше особено от снимките си в колежа. Джефри обаче се бе променил невероятно. Зачуди се как ли изглежда Ани. Джефри я беше виждал, но Кийт не изпитваше желание да го разпитва за нея. Така или иначе, нямаше голямо значение как изглежда. Той се върна на верандата и седна.
— Откъде разбра, че съм се върнал?
— О… Гейл го чула от някого. Не мога да си спомня от кого. — Джефри побърза да се върне на интересуващата го тема. — А тя изглежда отлично.
— Гейл?
— Ани. — Джефри се изкикоти. — Бих ти дал кураж да се пуснеш натам, Кийт, ама онова копеле ще те пречука, ако те пипне. Той знае, че е извадил страхотен късмет, и ще се бие със зъби и нокти за нея.
— Значи „Антиох“, сред правилно ориентираната политически тълпа. И ти се намираше в Рая.
— Е… сигурно съм бил там. Двамата с Гейл изкарахме няколко наистина славни годинки там. Организирахме протести, стачки, опустошавахме пункта за донаборниците за Виетнам в града. Беше вълшебно.
— Страхотно — изсмя се Кийт. — Аз си залагам задника в джунглата, а вие тук пръскате попълненията, дето трябва да ме сменят.
— Беше нещо неповторимо — изсмя се и Джефри. — Иска ми се да беше тогава с нас. Господи, пушехме толкова много марихуана, че можехме с нея да проснем и слон на задника му, изчукахме половината студентки и женската част от преподавателския персонал, ние…
— Искаш да кажеш, че си чукал и чужди жени ли?
— Ами че как? Ти направо пропусна фиестата, докато гниеше там сред блатата.
— Но… виж, аз съм селско чедо… не бяхте ли женени?
— Да, нещо от тоя род. Виж, нямаше начин: трябваше да бъдем заради къщата, пособията, ей тия неща. Вярвахме в свободната любов. Гейл все още твърди, че тя е авторът на израза „Прави любов, не война“. Хиляда деветстотин шейсет и четвърта, така казва тя. Дошло й наум в някакво видение. Най-вероятно предизвикано от дрога.
— Хвани си някой адвокат спец по делата за авторско право.
— Да. Така или иначе, отхвърляхме всички буржоазни ценности на средното съсловие, загърбихме религията, патриотизма, родителите и всичко останало. — Той се приведе към Кийт. — Всъщност ние всички бяхме прецакани, но пък бяхме щастливи и вярвахме. Не на всичко, разбира се, но на голяма част от него. Наистина ненавиждахме войната.
— Да, и аз не бях по-различен от теб тогава.
— О, хайде, Кийт, не се самозаблуждавай.
— Това не беше политика за мен. Просто Хък Фин си играеше на война с оръдия и картечници.
— Умираха хора.
— Разбира се, че умираха, Джефри. Още плача за тях. А ти?
— Не, но никога не съм искал да умират. — Той стисна Кийт за лакътя. — Виж, хайде да му сложим пепел. Никой не дава вече пет пари за това.
— Сигурно си прав.
Взеха си по още една бира и се залюшкаха на столовете. Кийт си помисли, че след още двадесет години ще се завиват с одеяла в столовете, ще пият ябълков сок и ще говорят за здравето си и детските си години. Че годините между началото и края, годините на секс, страст, жени, политика и борба ще бъдат нещо съвсем мъгляво, почти в забрава. И все пак се надяваше, че няма да е така.
— Колко от нашите от Спенсървил бяха в „Боулинг Грийн“? Аз, ти, Ани, оня образ, дето беше по-голям от нас… Джейк се казваше, нали?
— Точно. Оттам замина за Калифорния. Повече не се обади. Беше и онова маце, Барбара Евънс, много готино парче беше. Замина за Ню Йорк и се омъжи за някакъв червив с пари. Видях я на юбилейната ни среща на двайсетгодишнината.
— На гимназията в Спенсървил или на „Боулинг Грийн“?
— На „Боулинг Грийн“. Аз така и не се наканих да отида на някоя среща от гимназията. А ти?
— Не.
— Онова лято просто го изтървахме. Хей, догодина ще дойда, стига само и ти да си там.
— Можеш да разчиташ.
— Там беше и още едно момче от гимназията ни. Джед Пауел, две години след нас. Спомняш ли си го?
— Разбира се. Родителите му държаха магазинче в града. Как я кара?