— Раниха го в главата във Виетнам. Върна се, изкара няколко много тежки години и умря. Родителите ми бяха близки с техните. Двамата с Гейл отидохме на погребението му и раздадохме антивоенна литература. Много гадно постъпихме.
— Може би.
— Нещо се размекваш или си пиян?
— И двете.
— И аз — каза Джефри.
Поседяха малко в тишина, после заговориха за семействата, после се прехвърлиха на Спенсървил и „Боулинг Грийн“. Разказваха си истории и си припомняха стари приятели, измъкнати от избата на времето.
Свечеряваше се. Дъждът продължаваше да вали.
— Почти всеки човек, с когото съм се познавал, е седял на тази веранда — каза Кийт.
— Да ти кажа, Кийт, не сме още съвсем одъртели, а се чувствам така, сякаш сме заобиколени с призраци.
— Знам какво имаш предвид. Може би не трябваше да се връщаме тук, Джефри. Защо се върна?
— Не знам. Тук е по-евтино. Не сме много добре във финансово отношение. Забравихме за парите в старанията си да произвеждаме малки радикалчета. — Той се изсмя. — Дори се наложи да купувам акции от отбранителната промишленост.
— В момента не са от най-добрите капиталовложения. Работиш ли нещо?
— Преподавам на деца от гимназията. Гейл също. Тя е в състава на градския съвет за един долар годишно.
— Поднасяш ме! Та кой би гласувал за привърженик на комунистите?
— Опонента й го спипаха в мъжката тоалетна с някакъв педал.
Кийт се засмя, после каза:
— Какъв избор само за Спенсървил!
— Да. През ноември й изтича мандатът. Бакстър й се точи страшно.
— Не съм изненадан.
— Внимавай с тоя тип, Кийт. Той е опасен.
— Аз спазвам законите.
— Това няма никакво значение, приятелю. Този човек е тежко болен. В главата.
— Тогава направи нещо за него.
— Опитваме се.
— Опитвате се? Не беше ли ти човекът, който се мъчеше да събори правителството на САЩ?
— Онова беше фасулска работа — изсмя се Джефри. — Пък и беше толкова отдавна…
Нощни пеперуди започнаха да се блъскат в замрежените прозорци, столовете скърцаха. Кийт отвори и последните две бири и подаде едната на Джефри.
— Не мога да разбера защо сте зарязали добре платената преподавателска работа.
— Ами… как да ти кажа, ставаше нещо много гротескно.
— Какво именно ставаше гротескно?
— Всичко. Гейл преподаваше социология, а аз им четях Маркс, Енгелс и други мъртви бели европейци. Седях си в кулата от слонова кост, разбираш ли, и не можех да видя какво става в реалния свят. Срутването на комунизма ме свари съвсем неподготвен.
— Мен също. А като си помисли човек, че ми даваха заплата, за да предотвратявам изненадите.
— Така ли? Да не си бил нещо като шпионин?
— Няма значение. Твоите герои бяха колоси на глинени крака. И после какво стана?
Джефри се ухили.
— Ами… не знаех дали трябва да пренапиша лекциите си, или да подложа на преоценка живота си.
— И?
— Както и да е, лекциите ми нямаха кой знае каква посещаемост, и докато навремето бях в авангарда на социалната мисъл, изведнъж се озовах на опашката. Господи, не можех вече дори и да чукам. Искам да кажа, сигурно вече съм прекалено дърт за студентките, но… това е повече в горната глава, отколкото в долната… Знаеш ли какво става последните години? Сега са измислили цял куп простотии за сексуално поведение, можеш ли да си представиш?… Господи, казват ти, че трябва да искаш устно разрешение за всяка своя стъпка: „Мога ли да разкопчея блузата ви? Мога ли да ви разкопчея сутиена? Мога ли да ви хвана за гърдите?“ — Той се изсмя. — Без майтап. Можеш ли да си представиш това, когато бяхме студенти? Господи, само да го дръпнеш и го нанизваш. Е, ти не беше от тях, но… така или иначе, Гейл също бе поизостанала. Потенциалните й студенти всички се записваха масово да учат за феминизма, за афроамериканска история, за философията на амероиндианците, за капитализма на новата епоха и все от тоя род. Никой вече не се интересува от чистата социология. Тя се чувстваше… като част от системата. Господи, тази страна промени ли се, или какво?
— Не е задължително „Антиох“ да представлява точна извадка за страната.
— Може и да си прав. Господи, няма нищо по-загубено от един революционер, който вече не може да изпитва тръпката. Революцията винаги изяжда децата си. Разбрах го преди тридесет години. Просто не очаквах толкова скоро да отпадна от менюто.